Човекът в лабиринта

— Не бъди толкова сигурен — отвърна Бордман. — Не ще и дума, че девет години изолация могат да се отразят върху устойчивостта на човека, но и последния път, когато го видях, Мълър не беше съвсем устойчив. Той обаче може да ти играе игра — да се преструва на смахнат, за да провери добрата ти воля.

— Ами ако не е така?

— Като се има предвид какво искаме от него, няма ни най-малко значение дали е с всичкия си. Дори може да ни е от полза.

— Не разбирам.

— Няма нужда да разбираш — отвърна безстрастно Бордман. — Просто се успокой. Дотук се справяш добре.

Мълър се върна с поднос с месо и красива, голяма кристална чаша с вода.

— Най-доброто, което мога да ти предложа — рече той и пъхна къс месо през решетките. — Тукашно животно. Ядеш твърда храна, нали?

— Да.

— Така си и мислех — на твоята възраст би трябвало. На колко каза, че си, на двайсет и пет ли?

— На двайсет и три.

— Още по-лошо.

Мълър му подаде водата. Беше приятна на вкус или по-скоро нямаше никакъв вкус. Самият Мълър седна пред клетката и започна да се храни. Роулинс отбеляза, че излъчването му вече не бе толкова смущаващо, дори на по-малко от пет метра разстояние. Очевидно човек си изработва поносимост, помисли си той. Ако реши да опита.

След малко Роулинс попита:

— Ще дойдеш ли след някой друг ден да се срещнеш с другарите ми?

— В никакъв случай.

— Те много искат да си поприказват с теб.

— Това не ме вълнува. По-скоро бих разговарял с дивите зверове.

— Но говориш с мен — подчерта Роулинс.

— Заради новото усещане. И защото баща ти ми беше добър приятел. Пък и, както става при човешките същества, момко, ти си относително приемлив. Не бих искал обаче да се сблъскам с някаква случайна група тъпи археолози.

— Можеш да се срещнеш с двама-трима от тях — предложи Роулинс. — Да свикнеш отново с мисълта да си сред хора.

— Не.

— Не виждам защо…

Мълър го прекъсна:

— Чакай малко. Защо изобщо да свиквам с мисълта да съм отново сред хора?

Роулинс отвърна неуверено:

— Ами, защото тук има хора и защото не е хубаво човек да бъде изолиран от…

— Да не си замислил някакъв номер? Или пък сте решили да ме хванете и да ме измъкнете от лабиринта? Хайде, хайде, момко, какво крие мозъчето ти? Какъв ти е мотивът, да ме караш да отстъпя по въпроса за човешките контакти?

Роулинс се запъна. В последвалата неловка тишина Бордман заговори бързо, внушаваше му коварство, което му липсваше, подсказваше му. Роулинс го изслуша и се постара да се представи възможно най-добре.

Рече:

— Дик, ти искаш да ме изкараш абсолютен заговорник. Но ти се кълна, че не тая никаква злоба в съзнанието си. Признавам, че се опитах да те поразмекна, да те поразведря, опитвам се да се сприятеля с теб и смятам, че ще е най-добре да ти призная защо.

— И аз така мисля!

— В името на археологията. Можем да прекараме тук само няколко седмици. Ти си бил тук… колко, девет години ли? За това място знаеш толкова много, Дик. Смятам, че не е справедливо да запазиш тези знания единствено за себе си. Тъй че, надявах се, че ако мога да те накарам да се поуспокоиш, да се сприятелиш първо с мен, а сетне да дойдеш евентуално в зона E да поприказваш с другите, да отговориш на въпросите им, да обясниш онова, което знаеш за лабиринта…

— Несправедливо било да го запазя за себе си…

— Ами, да. Грях е да се крие знание.

— А справедливо ли е човечеството да ме обяви за нечист и да бяга от мен?

— Съвсем друга работа е — рече Роулинс. — Извън въпроса за справедливостта. То се дължи на състоянието, в което се намираш — нещастно стечение на обстоятелствата, не си го заслужил и всички съжаляват, че те е сполетяло. От друга страна обаче би трябвало да разбереш, че за другите човешки същества ще е доста трудно да се отнасят безпристрастно към твоята… твоята…

— Към моята воня — подсказа му Мълър. — Добре. Доста е трудно да се понася присъствието ми. Затова доброволно се отказвам да го налагам на приятелите ти. Избий от главата си мисълта, че ще говоря или ще посръбвам чай с тях. Не искам да имам нищо общо с тях. Отделил съм се от човешката раса и ще си остана така. Беше абсолютно неуместно, че ти дадох възможност да ме безпокоиш. Освен всичко друго, докато си говорим, искам да ти припомня, че моето положение не е незаслужено. Заслужих си го, защото си пъхах носа там, където не ми е работата; мислех си, че съм супермен, способен да отиде на такива места. Хибрис. Казах ти вече думата.

Бордман продължи да го инструктира. Роулинс, почувствал в устата си киселия вкус на лъжите, продължи:

— Не мога да те виня, че си ожесточен, Дик. Но въпреки това си мисля, че не е правилно да криеш информацията от нас. Искам да кажа — защо не се върнеш към твоите изследователски мисии? Ако кацнеш на дадена планета и някой разполага с жизненоважна информация, която си отишъл да търсиш, няма ли да положиш всички усилия, за да се сдобиеш с нея — дори ако онзи, другият, има лични проблеми, които…

— Съжалявам — рече ледено Мълър, — но това не ме интересува — и си тръгна, оставил Роулинс сам в клетката с две парчета месо и почти празна чаша вода.