Човекът в лабиринта

— Изгубихме още един дрон, сър — съобщи той стегнато. — Така във вътрешните зони ни остават три.

Бордман щракна запалващото капаче в края на пурата си. Дръпна си, кръстоса и прекръстоса крака, изпусна дима и се усмихна.

— Дали Мълър ще ликвидира и тях?

— Боя се, че да. Той познава входните маршрути по-добре от нас. Покрил ги е до един.

— А вие не сте изпращали дрони по некартирани маршрути, така ли?

— Два, сър. Изгубихме и двата.

— Хм. Тогава най-добре да изпратим повече дрони едновременно и да се надяваме поне един да премине край Мълър. Онзи момък вече го е обзела тревога, че е в клетка. Променете програмата. Корабният мозък може да измисли отвличаща тактика, ако му се нареди. Да речем двайсет дрона, които навлизат едновременно.

— Останали са ни само три — повтори Грийнфийлд.

Бордман инстинктивно захапа пурата си.

— Три тук, в лагера, или три изобщо?

— Три в лагера. И още пет извън лабиринта. Те си проправят път насам.

— Кой е допуснал това? Позвънете на Хостийн! До сутринта да бъдат изработени петдесет дрона! Не, нека са осемдесет! Каква глупост, Грийнфийлд!

— Слушам, сър.

— Махай се!

— Слушам, сър.

Бордман запафка яростно. Набра кода за бренди — гъста, богата с аромати напитка, приготвяна от отците от Ордена на бъдещето от Денеб XIII. Положението ставаше все по-неудържимо. Изгълта половин чаша, издиша и я допълни. Разбираше, че рискува да изгуби точната перспектива на мисълта си — най-лошия от всички грехове. Деликатността на мисията започна да му се отразява. Малките крачки, леките усложнения, болезненото приближаване и отдалечаване от целта. Роулинс — в клетката. Роулинс и неговите морални угризения. Мълър и невротичният му възглед за света. Малките зверчета, които гризат по краката и са се вторачили в гърлото ти. Капаните, които тези демони са заложили. А и дебнещите извънгалактични същества, с очи като паници и с радио-усещания, за които дори Чарлз Бордман не беше нищо повече от безчувствен зеленчук. Опасност, надвиснала над всичко. Бордман с раздразнение угаси пурата и веднага, изненадан от себе си, се вторачи в големия остатък. Запалващото капаче нямаше да задейства повторно. Наведе се напред, включи инфрачервения лъч от генератора в стаята и я запали отново, като дърпаше енергично, докато хване добре. С жест на раздразнение включи отново линията за свръзка с Нед Роулинс.

На екрана се появиха извитите пръчки на решетката, облени от лунна светлина, и малките космати муцуни, целите сякаш само зъби.

— Нед? — рече той. — Чарлз е. Пращаме ти дроните, момче. Ще те измъкнем от тази тъпа клетка до пет минути, чуваш ли ме, до пет минути.

2.

Роулинс беше доста зает.

Изглеждаше му почти смешно. Малките зверчета нямаха чет. Влизаха по две, по три през решетките — невестулки, порове, норки — каквито и да бяха, само зъби и очи. Те обаче бяха лешоядни животни, а не убийци. Един Господ знаеше какво ги привличаше към клетката. Трупаха се около него, докосваха глезените му с грубата си козина, удряха го с лапи, драскаха с нокти кожата му, хапеха го по пищялите.

Той ги тъпчеше. Разбра бързо, че щом стъпи с ботуша си точно зад главата, лесно и бързо строшава гръбнака им. Сетне с бърз ритник изпращаше жертвата си в ъгъла на клетката, където останалите начаса се нахвърляха върху й. Роулинс си изработи ритъм на действие. Обръщане, настъпване, ритник. Обръщане, настъпване, ритник. Хряс. Хряс. Хряс.

Ала и те го разраняваха доста.

През първите пет минути едва успяваше да си поеме дъх. Обръщане. Настъпване. Ритник. За това време успя да обработи поне двайсетина. В отсрещния ъгъл на клетката се бе натрупала купчина от рошави малки трупчета, приятелчетата им се въртяха край тях и търсеха най-крехките парчета месо. Най-накрая настъпи момент, когато всички зверчета в клетката се заеха с жертвите от собствената си кохорта, а отвън не дебнеха други. Роулинс получи кратък отдих. Хвана се с ръка за ствола на решетката и вдигна левия си крак, за да огледа одраскванията и ухапванията. Ако човек умре от галактически бяс, дават ли посмъртен „Звезден кръст“, запита се той. Кракът му бе окървавен от коляното надолу, а раните, макар и не дълбоки, пареха и бяха болезнени. Изведнъж разбра защо лешоядите са дошли при него. Докато си почиваше, пое дълбоко дъх и усети сладникавата миризма на гниещо месо. Почти си го представи: едър труп на животно с разпорен корем, в който се виждат червеникавите лепкави органи, големи черни мухи се носят над него, може би вече някой червей пълзи в разлагащата се плът…

Но тук не гниеше нищо. Нямаше време да се разложат. От животните не беше останало почти нищо освен някой и друг кокал.

Роулинс се досети, че това сигурно е някаква сензорна заблуда: очевидно сетивен капан, задействан от клетката. Тя излъчваше вонята на разлагащо се месо. Но защо? Явно, за да примами вътре глутницата невестулки. Изтънчен метод на мъчение. Запита се дали зад всичко това не стои Мълър, дали не е отишъл в някой близък команден пункт, откъдето задейства миризмата.