Човекът в лабиринта

— Петнайсет, двайсет минути. Не знам. Трябва да бяха петдесет или сто. Пречупвах гръбнаците им. Един кратък, хрущящ звук, нали знаеш, сякаш чупиш съчки. Сетне клетката се отвори. — Роулинс се изсмя налудничаво. — Това бе най-интересното. Тъкмо бях привършил с малките негодници и си поех дъх, когато се появиха трите огромни чудовища, тогава, естествено, решетката изчезна и…

— Успокой се — рече Мълър, — говориш доста бързо, не успявам да следя мислите ти. Можеш ли да събуеш тези обувки?

— Онова, което е останало от тях.

— Да. Свали ги да ти полекувам краката. На Лемнос не липсват инфекциозни бактерии. Протозои, доколкото знам, и трипанозоми, и много други.

Роулинс схвана намека му.

— Ще ми помогнеш ли? Боя се, че не бих могъл да…

— Няма да ти се понрави, ако се приближа — предупреди Мълър.

— Майната му!

Мълър сви рамене. Отиде при Роулинс и разкопча счупените и изкривени закопчалки на високите му обувки. Металът беше надраскан от дребните зъби. Обувките бяха на същия хал, да не говорим за краката на Роулинс. След няколко минути обувките и гамашите бяха свалени. Лежеше проснат на пода, лицето му се кривеше, но се опитваше да има геройски вид. Краката му бяха зле: нито една от раните не беше кой знае колко сериозна, но пък бяха многобройни. Мълър включи диагностата. Лампичките светнаха, процепът на рецептора се отвори.

— Стар модел — обади се Роулинс. — Не знам как се прави.

— Протегни крака пред скенера.

Роулинс се извърна. По раните му заигра синкава светлина. Вътре в диагностата нещо забръмча и зацъка. Подаде се една съчленена „ръка“ с памук, която сръчно и леко премина по крака му до над коляното. Машината глътна окървавения памук и започна да го смила до молекулярно ниво. В същото време се появи нов памук, който почисти другия крак на Роулинс. Освен почистваща течност, памукът съдържаше и съсирващ препарат, тъй че след промивката кръвта беше изчезнала, а плитките разкъсвания и нарези се виждаха добре. Все още е доста зле, помисли си Мълър, макар че не изглежда толкова ужасно, колкото преди.

От диагностатът се подаде ултразвукова сонда, която инжектира в задните части на Роулинс някаква златиста течност. Болкоуспокояващо е — предположи Мълър. Втората тъмнокехлибарена инжекция сигурно беше някакъв широкоспектърен антибиотик за предотвратяване на инфекцията. Роулинс видимо се поотпусна. От различни сектори на уреда се протегнаха „ръце“, които преглеждаха внимателно пораженията и ги сканираха за последващото лечение. Чу се бръмчене, после — три резки изщраквания. Сетне апаратът започна да запечатва раните, като залепваше здраво ръбовете им.

— Лежи и не мърдай — нареди му Мълър. — След две минути ще си готов.

— Нямаше нужда да го правиш — рече Роулинс. — В лагера си имаме медицински запаси. А на теб сигурно най-необходимото ти е на привършване. Трябваше само да оставиш дрона да ме върне…

— Не искам роботите да се мотаят тук. А и диагностатът има запаси поне за петдесет години. Аз не се разболявам често. Освен това апаратът сам синтезира повечето неща, които могат да ми потрябват. Достатъчно е от време на време да го захранвам с протоплазма, останалото върши сам.

— Нека поне ти доставим някои по-редки лекарства, за да попълниш запасите си.

— Не е необходимо. Нямам нужда от милосърдие. Е, хайде, готов си. Сигурно няма да ти останат дори белези.

Машината остави Роулинс на спокойствие, той се обърна с гръб към нея и вдигна поглед към Мълър. Налудничавият израз беше изчезнал от лицето му. Мълър се облегна на стената, потърка гърба си в ръба, където се срещаха две от стените на шестоъгълника, и рече:

— Не подозирах, че ще те нападнат, инак нямаше да те оставя толкова дълго сам. Не си ли въоръжен?

— Не.

— Лешоядните животни не закачат живи същества. Какво ли ги е накарало да те нападнат?

— Клетката — отвърна Роулинс. — Започна да излъчва мирис на гниещо месо. Примамка. Неочаквано се нахвърлиха върху мен. Мислех, че ще ме изядат жив.

Мълър се усмихна.

— Интересно. Значи клетката е програмирана като капан. Е, твоето малко приключение ни даде полезна информация. Не мога да ти опиша колко съм заинтригуван от тези клетки. Както и от всяко нещо в странното обкръжение, в което живея. Акведуктът. Пилоните календари. Апаратурата за почистване на улиците. Благодарен съм ти, че ми помогна да науча това-онова.

— Познавам още един човек, който мисли като теб — рече Роулинс. — Че няма значение какъв е рискът или цената, стига да извлечеш полезни данни от преживяното. Борд…

Той се сепна по средата на думата, бързо прехапа устни.

— Кой?

— Бордони — повтори Роулинс. — Емилио Бордони, професорът ми по епистемология. Той четеше прекрасен курс лекции. Всъщност това беше курс по приложна херменевтика, който учи как да придобиваме знания.

— Това е евристика — рече Мълър.

— Сигурен ли си? Определено имам впечатление, че…