Човекът в лабиринта

— Мисля си, че ако изобщо не бяхме пращали дроните, щеше да е по-добре за теб. Те му отнеха доста време. Вместо това можеше да се върне при клетката и да те освободи. Или да избие животните. Той… — Бордман се запъна, сви устни и се упрекна за шикалкавенето. Сигурно се дължеше на възрастта. Опипа „паласките“ на корема си. Имаше нужда от ново преобразяване. Да докара годините си докъм шейсет на вид, като биологически възстанови психологическото си състояние на петдесетгодишен. По-възрастен външно, по-млад вътрешно. Една външна хитрост, която да скрие вътрешната. След дълга пауза рече:

— Струва ми се, че двамата с Мълър станахте доста добри приятели. Доволен съм. Наближава времето да го подмамиш навън.

— Как?

— Ще му обещаеш, че ще бъде излекуван — рече Бордман.

Десета глава

1.

Срещнаха се отново след три дни, по пладне, в зона B. Мълър изглеждаше доволен, че го вижда, а тъкмо това бе целта. Роулинс прекоси по диагонал балната зала (поне приличаше на такава), която се намираше между две тъповърхи тъмносини кули, и Мълър му кимна.

— Как са краката ти?

— Добре.

— А приятелят ти… хареса ли ликьора?

— Много — рече Роулинс, като си спомни пламъчето в хитрите очи на Бордман. — Изпраща ти обратно бутилката с някакво специално бренди и се надява да му сипеш още едно.

Мълър погледна бутилката, която Роулинс му подаваше.

— Може да върви на майната си — рече безучастно Мълър. — Няма да се занимавам с никаква търговия. Ако взема бутилката, ще я строша.

— Защо?

— Дай я и ще видиш. Не. Почакай, почакай. Няма. Дай, дай да видя.

Роулинс му я предаде. Мълър взе внимателно красивата бутилка с две ръце, отвори капачето й и я вдигна към устните си.

— Дяволи такива — рече тихо той, — какво е това, от манастира на Денеб XIII ли?

— Не ми каза. Каза само, че ще ти хареса.

— Дяволи. Изкусители. Това е сделка, по дяволите! Но само този път. Ако дойдеш тук с още алкохол — с каквото и да е, ако ще да е божествен еликсир, няма значение, ще ти откажа. Къде беше цяла седмица все пак?

— Работих. Казах ти, че ще ми се мръщят за това, че идвам да те видя.

Не ме усети, помисли си Роулинс. Чарлз е прав: аз успявам да се сближа с него. Но защо е толкова труден характер?

— Къде копаят? — попита Мълър.

— Изобщо не копаят. Използват акустични сонди на границата между зони E и F, опитват се да установят хронологията — дали целият лабиринт е бил построен наведнъж или последователно в разширяващи се зони от центъра навън. Какво е твоето мнение, Дик?

— Върви по дяволите. Няма да получиш безплатна археологическа информация от мен! — Мълър отново сръбна от брендито. — Застанал си твърде близо до мен, не мислиш ли?

— Сигурно има четири-пет метра.

— Беше още по-близо, когато ми даде брендито. Защо не ти прилошава? Не изпита ли въздействието?

— Да, изпитах го.

— И скри чувствата си като добър стоик, какъвто си?

Роулинс сви рамене и рече дружелюбно:

— Предполагам, че излъчването губи сила при повторен досег. Все още си остава доста силно, но не и така, както през първия ден. Забелязал ли си нещо подобно да става и с други хора?

— Никой друг не се е подлагал на повторно излъчване — рече Мълър. — Ела тук, момко, да видиш забележителностите. Това е моето водоснабдяване. Доста елегантно. Тази черна тръба обикаля зона B. Предполагам, че е от оникс. Полускъпоценен камък. Във всеки случай е красив. — Мълър клекна и погали акведукта. — Има помпена система. Докарва водата от някакъв подземен източник, може би от хиляда метра дълбочина, не знам. На тази планета няма вода на повърхността, нали така?

— Има океани.

— Освен тях… както и да е. Ето тук, виждаш ли, ето един от крановете. Разположени са на всеки петдесет метра. Доколкото разбрах, това е водоснабдяването на целия град — навярно обитателите не са се нуждаели от много вода. Едва ли е било много важно съоръжение, след като са го построили така. Не съм открил никакви тръби. Никакви истински тръбопроводи. Жаден ли си?

— Не особено.

Мълър сви шепа и я подложи под красиво гравирания кран с концентрични ръбове. Шурна вода. Мълър отпи бързешком няколко глътки; водата спря в мига, в който ръката му се отдръпна изпод крана. Някаква сканираща система, помисли си Роулинс. Хитро. Как ли е издържала всичките тези милиони години?

— Пий — рече Мълър. — Може да ожаднееш по-късно.

— Не мога да остана за дълго — ала въпреки това и той пи вода. След това влязоха в зона A — бе лесно като разходка. Клетките отново бяха затворени; Роулинс забеляза няколко от тях и потръпна. Днес няма да се подлага на никакви подобни експерименти. Намериха пейки — полирани каменни блокове, които се извиваха в краищата и образуваха поставени една срещу друга седалки, предназначени за същества, далеч по-широки в ханша от обикновения H. Sapiens. Така седнали, те можеха да разговарят от разстояние — Роулинс изпитваше само лек дискомфорт от излъчването на Мълър и в същото време липсваше усещането, че са разделени.

Мълър имаше настроение за приказки.