Човекът в лабиринта

Нямаше повече време за размисъл. Нов батальон зверчета тичаше през площада към клетката. Тези сякаш бяха малко по-едри, но не толкова, че да не могат да минат през решетката; зъбите им проблясваха зловещо на лунната светлина. Роулинс набързо смаза три душещи лакоми зверчета, оцелели в клетката, и ги изхвърли на осем-десет метра от нея. Добре. Новопристигащите спряха рязко и веднага се нахвърлиха върху потреперващите, още живи тела пред себе си. Само няколко си направиха труда да влязат в клетката, но Роулинс успя да ги размаже до едно и да ги подхвърли на настъпващата орда. При този ритъм, помисли си той, ако не дойдат нови, ще успея да се отърва от всичките.

Най-сетне животните спряха да прииждат. Вече бе убил седемдесет или осемдесет. Мирисът на прясна кръв надделя над синтетичната воня на разлагаща се плът; краката го боляха от клането, главата му се замая. Нощта отново стана спокойна. Труповете, някои все още със запазена козина, други — само скелети, лежаха в широка дъга пред клетката. Плътната тъмна локва от смесилата се кръв заемаше площ от десет квадратни метра. Последните няколко оцелели зверчета, заситили лакомията си, се бяха оттеглили крадешком, без да се опитат да обезпокоят обитателя на клетката. Уморен, с изцедени сили, на ръба да се разсмее или да заплаче, Роулинс се хвана за решетката, но не погледна към туптящите си, окървавени крака. Усети как пламтенето се засилва. Представи си как извънземните микроорганизми изпращат флотилиите си в кръвните му артерии. На сутринта ще бъде подут, морав труп — мъченик на стигналата твърде далеч непочтеност на Чарлз Бордман. Каква идиотска стъпка беше решението да влезе в клетката! Тъпанарски начин да спечели доверието на Мълър!

И все пак клетката имаше своите предимства, осъзна изведнъж Роулинс.

Три едри звяра минаха пред него като на парад от различни посоки. Имаха походката на лъвове, ала бяха тромави като глигани: приведени доземи, с изшилени гърбове, около стокилограмови създания, с издължени пирамидални глави, с лигави тънки устни, с малки коси очи, по два чифта от всяка страна, разположени току пред рошавите им, клепнали уши. Извитите им глиги, обърнати надолу, се пресичаха с по-малки и остри кучешки зъби в мощните им челюсти.

Трите ужасни звяра се огледаха подозрително, изпълниха сложна поредица кръгови маневри, които ясно показваха проблема на съжителството им: всяко обикаляше в тръс, за да запази периметъра си. Поровиха малко в купчината трупове на лешоядните животни, но определено не се хранеха с мърша и затова презрението им към разръфаните телца на канибалите беше очевидно. След като приключиха огледа, те се обърнаха и се вторачиха в Роулинс, застанали почти анфас, така че право към него гледаха по чифт очи на всяко животно. Роулинс бе благодарен, че е на сигурно място в клетката си. Не би искал да бъде навън — беззащитен и изтощен пред трите звяра, които кръстосваха града, за да търсят вечерята си.

Точно в този момент обаче прътите на решетката започнаха да потъват.

3.

Тъкмо тогава пристигна Мълър и видя цялата сцена. Поспря за миг, за да се възхити на омайващото потъване на решетката. Огледа трите гладни глигана, видя изумения окървавен Роулинс, озовал се неочаквано сам срещу тях.

— Лягай долу! — изкрещя Мълър.

Роулинс залегна, след като направи четири бързи крачки вляво, подхлъзна се по окървавената настилка и се озова върху купа трупчета в края на улицата. В този миг Мълър стреля, без да си дава труд да нагласи оръжието на ръчен прицел, защото животните не ставаха за ядене. Трите бързи светкавици ги повалиха и те повече не помръднаха. Мълър понечи да тръгне към Роулинс, но тъкмо тогава се появи един робот от зона F: плъзгаше се весело към тях. Мълър изруга тихо. Извади глобуса-унищожител от джоба си и насочи прозорчето му към дрона. Сондата обърна безизразното си лице към него в момента на стрелбата.

Роботът се разпадна. Роулинс беше успял да се изправи.

— Не биваше да го унищожаваш — каза замаяно Нед. — Тъкмо ми идваше на помощ.

— Няма нужда от помощ — рече Мълър. — Можеш ли да вървиш?

— Мисля, че да.

— Тежко ли си ранен?

— Само съм изпохапан. Не чак толкова лошо, колкото изглежда.

— Тръгвай с мен — нареди Мълър.

Площадът беше започнал да се изпълва с нови лешоядни животни, повикани по тайнствения телеграф на кръвта. Малките зъбати създания се заемаха сериозно с трите убити глигана. Роулинс изглеждаше объркан и май си говореше сам. Забравил за излъчването си, Мълър го хвана за ръката. Роулинс трепна, дръпна се, а сетне, явно съжалил за очевидната грубост, отново му подаде ръка. Прекосиха площада заедно. Роулинс трепереше и Мълър не знаеше дали е от факта, че се е спасил на косъм, или е от прекалената близост на незащитения му мозък.

— Насам — рече грубо Мълър.

Влязоха в шестоъгълната клетка, където държеше диагностата си. Мълър затвори вратата и Роулинс се отпусна на голия под. Русата му коса беше прилепнала от пот към челото. Очите му блуждаеха, зениците им бяха разширени.

Мълър попита:

— Колко време те атакуваха?