Човекът в лабиринта

След като Мълър се изгуби от полезрението, Бордман рече:

— Добре, знам, че е докачлив. Не очаквах от него да е любезен. Ти постигаш близост с него, Нед. Направо си най-добрата комбинация от коварство и наивност.

— И се намирам в клетка.

— Това не е проблем. Можем да пратим дрон, който да те освободи, ако клетката в скоро време не се отвори сама.

— Мълър няма да ни свърши работа — пошепна Роулинс. — Изпълнен е с омраза, която витае навсякъде около него. Никога няма да го накараме да ни сътрудничи. Изобщо не съм виждал толкова много омраза, събрана у един човек.

— Не знаеш какво означава омраза — рече Бордман. — Нито пък той знае. Аз ти казвам, че всичко върви добре. Възможно е да има известни несполуки, но най-важното е, че изобщо разговаря с теб. Той не иска да е изпълнен с омраза. Дай му минимален шанс да се откаже от своята твърда позиция и той ще го направи.

— Кога ще изпратите сондата да ме освободи?

— По-късно — рече Бордман. — Ако се наложи.

Мълър не се връщаше. Смрачи се и захладня. Роулинс се сгуши зиморничаво в клетката. Опита да си представи града, когато в него е кипял живот, когато в клетките са излагали пленниците, заловени в лабиринта. Представи си тълпите строители на лабиринта — ниски, яки, с гъста, бакъреночервена козина и зеленикава кожа, размахали дълги ръце, сочещи към клетката. А в клетката се е свило нещо като гигантски скорпион, с восъчни на вид нокти, които драскат каменните блокове на настилката, с огнени очи, с бясна опашка, която само чака някой да приближи. Над града се носи дрезгава музика. Смях на извънземни. Топла мускусна воня на строителите. Деца плюят по съществото в клетката. Слюнките им са като огнени езици. Ярка лунна светлина, танцуващи сенки. Затвореното създание е отвратително, злобно, копнее за рода си, чийто кошер е на Алфека или Маркаб, където опашати восъчни същества се придвижват в лъскави тунели. Дни наред строителите на лабиринта идват, присмиват му се и му се подиграват. На създанието му писва от масивните им тела и преплитащите им се паякообразни пръсти, от безизразните им лица и грозните им бивници. Но ето, идва денят, в който извънземният пленник вече им е омръзнал, подът на лабиринта поддава, той полита надолу, опашката му се мята бясно, ала се стоварва в яма с насочени нагоре остриета на ножове.

Нощта настъпи. Роулинс не беше чувал Бордман от няколко часа. От ранния следобед не бе виждал и Мълър. По площада бродеха животни, повечето малки, целите само зъби и нокти. Този ден Роулинс беше дошъл без оръжие. Беше готов да смачка всеки звяр, който се промъкне през решетките.

Нападнаха го глад и студ. Потърси в тъмнината Мълър. Това вече не беше шега.

— Чуваш ли ме? — попита той Бордман.

— Скоро ще те измъкнем.

— Добре де, кога обаче?

— Изпратихме дрон, Нед.

— Един дрон би трябвало да стигне до мен за не повече от петнайсет минути. Тези зони не са опасни.

Бордман замълча.

— Мълър прехвана сондата и я унищожи преди около час.

— Защо не ми го съобщихте?

— В момента изпращаме няколко сонди едновременно — обясни му Бордман. — Би трябвало Мълър да пропусне поне една от тях. Всичко е наред, Нед. Не си в опасност.

— Освен ако не стане нещо — избоботи мрачно Роулинс.

Въпреки това обаче не настоя повече. Беше му студено, беше гладен, отпусна се до стената и зачака. На стотина метра по-нагоре на площада видя как едно малко, гъвкаво животно се промъкна и уби доста по-голям звяр. Забеляза как животните се спуснаха и заръфаха кървави късове месо. Не виждаше съвсем добре, затова изви врат, за да потърси с очи дрона, който щеше да го освободи. Нямаше никакъв робот.

Усещаше се като принесен в жертва, готов да бъде убит.

Лешоядите си свършиха работата. Поеха в тръс през площада към него — малки, подобни на невестулки, с големи изострени глави и широки патешки крака, от които се подаваха жълти извити нокти. Очите им бяха червени на жълт фон. Изгледаха го с интерес, важно-важно, замислено. По муцуните им беше размазана кръв — гъста, тъмночервена.

Приближиха се още. Една дълга, тясна муцуна се провря между две пръчки на решетката. Роулинс я ритна. Муцуната се дръпна. Отляво се провря друга муцуна. Сетне станаха три.

После животните се запромъкваха в клетката от всички страни.

Девета глава

1.

Бордман си беше изградил удобно гнезденце в лагера в зона F. Смяташе, че поради възрастта си няма смисъл да търси оправдание за това. Не беше спартанец, затова и сега, при средствата, които получаваше за изтощителните и рисковани пътешествия, не се лишаваше от удоволствията си. С дрони доставиха личните му вещи от кораба. Под млечнобялата извивка на купола си беше отредил личен сектор с лъчисто отопление, светещи завеси и уред за потискане на гравитацията, та дори и с шкаф за напитки. Не оставаше без бренди и други наслади. Спеше на мек надуваем дюшек, покрит с дебел, червен юрган с отоплителни нишки. Знаеше, че другите мъже в лагера, които поминуваха далеч по-скромно, не негодуваха срещу него. Те очакваха Чарлз Бордман да живее добре, където и да се намира.

Влезе Грийнфийлд.