Човекът в лабиринта

— Не. Принадлежа към човешката раса. Аз съм най-човешкото същество, защото съм единственият, който не може да скрие човешката си същност. Усещаш ли го? Възприемаш ли грозотата ми? Това, което е вътре в мен, е и вътре в теб. Върви при хидранците, те ще ти помогнат да го освободиш, после обаче хората ще бягат от теб така, както бягат от мен. Аз говоря от името на човека. Казвам истината. Аз съм черепът зад лицето, момко. Аз съм скритите черва. Аз съм онзи боклук, който се преструваме, че не съществува, цялата тази гадна животинска същност — похотта, малките омрази, отвращението, завистта. Аз съм онзи, който се представяше за бог. Хибрис. Беше ми напомнено кой съм всъщност.

Роулинс попита тихо:

— Защо реши да дойдеш на Лемнос?

— Един мъж на име Чарлз Бордман ми внуши идеята.

Роулинс трепна изненадан, когато бе споменато името.

Мълър попита:

— Познаваш ли го?

— Ами, да. Разбира се. Той… той е много важен човек в правителството.

— Би могло да се каже. Знаеш ли, точно Бордман ме изпрати на Бета Хидри IV. Е, той не ме подмами да го направя, нямаше нужда да ме убеждава с някой от неговите коварни методи. Познава ме твърде добре. Просто заложи на амбициозността ми. Има един свят, населен с извънземни, рече ми той. Искаме да го посети човек. Може да се окаже самоубийствена мисия, но това ще е първият контакт с друг интелигентен вид, заинтригува ли те? Ясно е, отидох. Той знаеше, че няма да устоя на нещо подобно. Сетне обаче, когато се върнах в този си вид, се опитваше да ме избягва известно време: или защото не можеше да понесе близостта ми, или защото не можеше да понесе собствената си вина. Най-накрая го намерих и му казах: „Погледни ме, Чарлз, виж какъв съм сега, къде да отида, какво да направя?“ Приближих го. На същото разстояние като сега между нас. Лицето му промени цвета си. Започна да гълта хапчета. По очите му разбрах, че му се повдига. Тогава той ме подсети за лабиринта на Лемнос.

— Защо?

— Предложи ми го като място, където да се скрия. Не знам дали от доброта или от жестокост. Предполагам, мислил си е, че ще загина по пътя към вътрешността на лабиринта — достоен край за тип като мен или във всеки случай по-добре, отколкото да погълна отрова и да изчезна в канала. Аз, разбира се, казах на Бордман, че и през ум не ми минава подобно нещо. Исках да скрия следите си. Избухнах и му заявих, че Лемнос ще е последното място, където бих отишъл. Сетне прекарах месец в подземния Нови Орлеан. Когато излязох пак на повърхността, наех кораб и дойдох тук. Използвах максимално отвличаща тактика, за да съм сигурен, че никой няма да разбере истинската ми цел. Бордман се оказа прав. Това беше най-подходящото място.

Роулинс попита:

— Как успя да влезеш в лабиринта?

— Единствено благодарение на лошия късмет.

— Лош късмет ли?

— Опитвах се да загина на върха на славата — рече Мълър. — Пет пари не давах дали ще оцелея в лабиринта, или не. Просто се хвърлих с главата напред и се насочих към центъра.

— Не мога да повярвам!

— Ами, то си е така, повече или по-малко. Работата е в това, Нед, че съм от типа на хората, които оцеляват. Вродена дарба, може би донякъде дори паранормална. Притежавам необикновени рефлекси. Както се казва, някакво шесто чувство. Освен това имам силно развито желание да остана жив. Разполагам с маса-детектори, и с друго полезно оборудване. Та така, влязох в лабиринта и там, където откривах труп, се взирах по-остро от обичайното, спирах да си почина, когато усещах, че гледката около мен започва да трепти. Сто процента бях сигурен, че ще ме убият в зона H. Желаех го. Но късметът ми помогна да стигна до там, където всички останали се бяха провалили, предполагам защото и пет пари не давах дали ще оцелея. Бях се освободил напълно от напрежението. Придвижвах се като котка, цялото ми тяло беше като струна, така преминах някак трудните участъци на лабиринта и за голямо разочарование — ето ме сега тук.

— Излизал ли си някога извън него?

— Не. От време на време ходех най-много до зона E, където са приятелите ти. Два пъти стигах до F. Повечето време си стоях в трите вътрешни зони. Обзавел съм се доста добре. Имам радиационен шкаф за запасите месо, сграда, която използвам за библиотека, място, където държа кубовете-жени, в една друга сграда понякога се занимавам с препариране. Освен това ловувам доста. Изследвам лабиринта и се опитвам да анализирам как действа. Издиктувал съм няколко куба бележки за откритията си. Бас ловя, че някой археолог ще е щастлив да ги прегледа.

— Сигурен съм, че ще научим много от тях — рече Роулинс.

— Знам. Но ще ги унищожа преди някой от вас да получи достъп до тях. Огладня ли, момко?

— Малко.

— Не си тръгвай. Ще ти донеса нещо за ядене.

Мълър се запъти към близките сгради и изчезна. Роулинс рече:

— Това е ужасно, Чарлз. Той очевидно се е побъркал.