Човекът в лабиринта

Разполагаше с девет години, за да разнищи спомените си. Бе записал няколко куба с мемоари, но това бе предимно в първите години на изгнанието му, когато се боеше, че миналото ще се стопи някъде в мъглата. Откри, че спомените ставаха по-отчетливи с възрастта. Може би се дължеше на постоянството му. Можеше да извика в съзнанието си гледки, звуци, вкусове, миризми. Можеше да възстанови съвсем точно цели разговори. Можеше да цитира пълните текстове на няколко договора, които с труд бе постигнал. Можеше да изреди всички британски крале, от първия до последния, от Уилям I до Уилям VII. Помнеше имената на жените, чиито тела бе познал.

Признаваше си, че ако имаше някаква възможност, би се върнал. Всичко останало бе преструвка и самохвалство. Знаеше, че не можа да заблуди нито Нед Роулинс, нито себе си. Презрението, което изпитваше към човечеството, бе истинско, но не и желанието да остане уединен. Докато чакаше, изпи няколко чашки от ликьора на града; отдаде се на настроението си да ловува, нервно уби толкова животни, колкото не можеше вероятно да изконсумира и за година; водеше заплетени разговори със себе си; сънуваше Земята.

6.

Роулинс тичаше. Застанал на стотина метра вътре в зона C, Мълър го видя да заобикаля входа, останал без дъх, зачервен.

— Не бива да тичаш тук — рече Мълър, — дори и в по-безопасните зони. Не може да има никакви ясни признаци, че…

Дишайки тежко, Роулинс се просна до голяма каменна саксия и здраво се хвана за нея.

— Дай ми нещо за пиене, а? — едва изрече той. — От онзи ликьор…

— Добре ли си?

— Не.

Мълър отиде до намиращия се наблизо фонтан и напълни плоското шише със силния ликьор. Роулинс дори не трепна, когато приближи и му я подаде. Сякаш изобщо не усещаше излъчването на Мълър. Жадно, разливайки течността, той изпразни бутилката. Капчици от блещукащата течност се стичаха по брадата и дрехите му. Сетне затвори за миг очи.

— Изглеждаш ужасно — каза Мълър. — Бих рекъл, че току-що са те изнасилили.

— Точно така е.

— Какво се е случило?

— Почакай. Нека си поема дъх. Тичах по целия път от зона F насам.

— Тогава си извадил късмет, че си още жив.

— Може би.

— Още едно питие?

— Не — рече Роулинс. — Още не.

Мълър го гледаше объркан. Промяната бе поразителна, подтискаща, не можеше да се дължи само и единствено на умората. Очите на Роулинс бяха силно зачервени, лицето му пламнало и подпухнало, със стиснати челюсти; погледът му се рееше разсеяно, сякаш търсеше нещо и не го намираше. Пиян ли беше? Болен? Дрогиран?

Роулинс не казваше нищо.

След дългата пауза Мълър заговори, просто за да наруши мълчанието:

— Мислих много върху последния ни разговор. Стигнах до заключението, че се държах като проклет глупак. С всичката тази евтина мизантропия, която ти поднесох.

Мълър клекна и се опита да се взре в неспокойно шарещите очи на младежа.

— Чуй ме, Нед, искам да си взема думите назад. Искам да се върна на Земята за лечение. Ще рискувам, дори то да е експериментално. Искам да кажа, че в най-лошия случай няма да бъда излекуван, а…

— Няма такова лечение — рече глухо Роулинс.

— Няма… лечение…

— Няма лечение. Няма. Това беше лъжа.

— Е, да. Разбира се.

— Ти сам го каза — напомни му Роулинс. — Не повярва и на една моя думица. Спомняш ли си?

— Лъжа.

— Не разбираше защо го правя, но каза, че било глупост. Каза ми, че лъжа. Питаше се какво ще спечеля, като лъжа. Аз наистина лъжех, Дик.

— Лъжеше?

— Да.

— Но аз промених решението си — рече тихо Мълър. — Бях готов да се върна на Земята.

— Няма никаква надежда за лечение — каза му Роулинс.

Той бавно се изправи и прокара пръсти през дългата си златиста коса. Оправи раздърпаните си дрехи. Взе бутилката, отиде до фонтанчето и я напълни. Върна се, подаде я на Мълър, който отпи от нея. Роулинс допи остатъка. Някакво малко и лакомо животинче изтича покрай тях и се мушна през портата, водеща към зона D.

Най-накрая Мълър запита:

— Няма ли да ми обясниш какво става?

— Ние не сме археолози.

— Продължавай.

— Дойдохме специално за теб. Не е никаква случайност. Знаехме през цялото време къде си. Проследили са те още когато си напуснал Земята преди девет години.

— Взех предохранителни мерки.

— Не са свършили работа. Бордман е знаел къде отиваш и е наредил да те проследят. Оставил те е на мира, защото не си му трябвал. Но сега има нужда от теб и дойде да те потърси. Държал те е в резерв, така да се каже.

— Значи Чарлз Бордман те е пратил да ме вземеш? — попита Мълър.

— Да, точно затова сме тук. Това е единствената цел на експедицията — отвърна едва чуто Роулинс. — Избраха ме да установя контакт с теб, защото си познавал баща ми, и би могъл да ми се довериш. И защото имам невинно лице. През цялото време Бордман ме направляваше, подсказваше ми какво да говоря, ръководеше ме, дори ми казваше какви грешки да направя, как да греша успешно. Той ме накара да вляза в оная клетка. Смяташе, че ще ми помогне да спечеля симпатиите ти.

— Бордман е тук! Тук, на Лемнос?

— В зона F. Там е разположил лагера си.

— Чарлз Бордман?

— Да, той е тук. Тук е.

Лицето на Мълър се бе вкаменило, но вътре в него се надигаше силна тревога.