Човекът в лабиринта

Отприщи се истински порой от чувства: омраза, мъка, страх, ревност, терзания, ожесточение, подигравка, презрение, отвращение, отчаяние, злоба, ярост, буйство, възбуда, тъга, агония, болка, фурор, огън. Роулинс се отдръпна назад като опърлен. Мълър се рееше в дълбините на мъката си. Номер, номер, всичко е номера! Отново искат да го използват. Отново да бъде маша на Бордман. Мълър изригна. Изрече на глас само няколко думи; останалото дойде отвътре, изля се без остатък, сякаш през широко отворени шлюзи — един същински потоп от ярост.

След като този див спазъм премина, Мълър рече, облегнат в нишата между две издадени фасади:

— Бордман е решил да ме хвърли на извънземните, независимо дали искам или не, така ли?

— Да. Каза, че било твърде важно, за да ти бъде позволен свободен избор. Твоите желания са без значение. Мнозинството срещу личността.

Мълър рече с ледено спокойствие:

— И ти си част от този заговор. Защо ми каза всичко това?

— Аз се оттеглих.

— Как ли не!

— Говоря сериозно. Вярно е, че участвах. Да, играех по свирката на Бордман, да, лъжех те за всичко, което ти говорех. Но не знаех последната част на плана — че няма да имаш право на избор. Точно тогава се отказах. Не можех да им позволя да постъпят така с теб. Трябваше да ти кажа истината.

— Много разумно. Сега, значи, имам две възможности, а, Нед? Мога да се оставя да ме измъкнете оттук и да се превърна отново в маша на Бордман или да се самоубия начаса и да оставя човечеството да върви по дяволите. Нали така?

— Не говори така — рече развълнувано Роулинс.

— Защо не? Това са възможностите ми. Бе достатъчно любезен да ми обясниш истинската ситуация и сега мога да реагирам както пожелая. Ти произнесе смъртната ми присъда, Нед.

— Не.

— Какво друго ми остава? Да се оставя да ме използват отново ли?

— Би могъл… да сътрудничиш на Бордман — рече Роулинс. Облиза устни. — Знам, че ще ти прозвучи налудничаво. Но би могъл да му покажеш що за човек си. Да забравиш цялото си огорчение. Да обърнеш другата буза. Не забравяй, че Бордман не е човечеството. Съществуват милиарди невинни хора…

— Господи, прости им, защото те не знаят какво вършат.

— Да, точно така!

— И всеки един от тези милиарди души ще избяга от мен, още щом се приближа.

— И какво от това? Те не са виновни! Но те са от твоя собствен род!

— И аз съм един от него. Но те не се сетиха за това, когато ме изхвърлиха.

— Не говориш разумно.

— Да, така е. И нямам намерение да ставам разумен. Ако допуснем, че замина като посланик при онези радиосъщества (а аз изобщо не приемам тази идея) и това би повлияло дори минимално върху съдбата на човечеството, с най-голямо удоволствие ще зарежа този си дълг. Благодаря ти за предупреждението. Сега, след като вече най-сетне знам какво става тук, имам оправданието, което търсих през цялото време. Знам хиляди места, където смъртта ми ще бъде бърза и навярно няма да е болезнена. Нека Чарлз Бордман сам да си разговаря с извънземните. Аз…

— Моля те, не мърдай, Дик — каза Бордман, застанал на около трийсет метра зад тях.

Дванадесета глава

1.

Бордман смяташе всичко това за проява на лош вкус. Ала беше необходимо и не бе изненадан, че събитията поеха такъв обрат. В първоначалния си анализ бе предвидил два варианта при еднаква степен на вероятност: че Роулинс ще успее да спечели и да изведе Мълър от лабиринта или че Роулинс в крайна сметка ще се разбунтува и ще изпее истината. Беше готов и за двата варианта.

Бордман последва Роулинс към центъра на лабиринта, за да предотврати непоправимите беди. Можеше да предвиди една от вероятните реакции на Мълър: самоубийството. Мълър никога не би се самоубил от отчаяние, но би могъл да го стори за отмъщение. Заедно с Бордман бяха Отавио, Дейвис, Рейнолдс и Грийнфийлд. Хостийн и останалите наблюдаваха от външните зони. Всички бяха въоръжени.

Мълър се обърна. Не беше лесно да се разгадае изражението му.

— Съжалявам, Дик — рече Бордман, — но трябваше да го направим.

— Изобщо нямаш срам, така ли? — попита Мълър.

— Когато става дума за Земята — не.

— Разбрах това доста отдавна. Но си мислех, че си човек, Чарлз. Не можах да проникна в дълбините на душата ти.

— Бих искал да не се налагаше да правим това, Дик. Но го сторихме. Ела с нас.

— Не.

— Не можеш да откажеш. Момчето ти каза какъв е залогът. Ние ти дължим повече, отколкото можем да се отплатим, Дик, но нека увеличим заема още малко. Моля те.

— Няма да напусна Лемнос. Не изпитвам никакво чувство за дълг към човечеството. Няма да ти върша работата.

— Дик…

Мълър рече:

— На петдесет метра в северозападна посока от мястото, където съм сега, има огнена яма. Ще отида и ще скоча в нея. След десет секунди Ричард Мълър няма да го има вече. Едно случайно бедствие ще унищожи друго и Земята няма да е по-зле, отколкото беше преди да придобия специалните си умения. След като вие, хората, не ги оценихте преди, сега не виждам причини да се възползвате от тях.

— Щом искаш да се самоубиеш, защо не почакаш още няколко месеца? — попита Бордман.

— Защото не искам да ви служа.