Човекът в лабиринта

— Детинско е. Никога не съм си мислил, че точно ти ще си позволиш този грях.

— Детинско беше от моя страна да мечтая за звездите — рече Мълър. — Просто съм последователен. Галактиките могат да те изядат жив, Чарлз. Но хич няма да ми пука, ако го сторят. Ще ти харесва ли да бъдеш роб? Някъде в черепа си ти пак ще си ти, ще крещиш да бъдеш освободен, ала по радиото ще ти нареждат коя ръка да вдигнеш, кой крак да преместиш. Бих искал да живееш достатъчно дълго, за да си свидетел на това. Аз обаче ще скоча в огнената яма. Искаш ли да ми пожелаеш приятно пътуване? Ела по-близо, дай да докосна ръката ти, за да получиш от мен една добра доза облъчване. Последната. След това няма повече да съм заплаха.

Мълър трепереше. Върху лицето му беше избила пот. Горната му устна потрепваше. Бордман подхвана:

— Ела с мен поне до зона F. Ще седнем и ще обсъдим всичко на чаша бренди.

— Рамо до рамо? — засмя се Мълър. — Ти ще повърнеш. Няма да го понесеш.

— Искам да поговорим.

— Аз пък не искам — отвърна Мълър.

Той направи колеблива крачка в северозападна посока. Едрото му, силно тяло сякаш се беше свило, беше попарено, само ставите изпъкваха от вече рухващата арматура. Направи втора крачка. Бордман го наблюдаваше. Отавио и Дейвис бяха вляво от него; Рейнолдс и Грийнфийлд — от другата му страна, между Мълър и огнената яма. Роулинс, досущ като самотна мисъл, стоеше встрани от групата.

Бордман усети туптенето в ларинкса си, потрепване и сърбеж в слабините. Обзе го страхотна умора, но едновременно изпита и изгарящо вълнение, каквото не беше изпитвал от младини. Остави Мълър да направи третата крачка към самоунищожението си. Сетне небрежно даде знак, като щракна с два пръста.

Грийнфийлд и Рейнолдс се втурнаха напред с котешка пъргавина и хванаха Мълър под мишниците. Бордман видя как лицата им посивяха, след като попаднаха под влиянието на полето му. Мълър се бореше, опитваше се да се освободи. Дейвис и Отавио също се озоваха върху него. В настъпващата тъма групичката заприлича на скулптурата на Лаокоон — Мълър се виждаше отчасти, а по-дребните мъже бяха обхванали тялото му, свито и борещо се. По-добре щеше да е, ако използвахме зашеметяващо оръжие, помисли си Бордман. Ала понякога тези оръжия бяха рисковани при употреба срещу хора. Знаеше се, че безкрайно ускоряват сърдечната дейност, а тук нямаше дефибрилатор.

След миг го принудиха да падне на колене.

— Обезоръжете го — заповяда Бордман.

Отавио и Дейвис го държаха. Рейнолдс и Грийнфийлд го претърсиха. Грийнфийлд извади от джоба му смъртоносното глобусче с прозорчето.

— Май само това носи — рече Грийнфийлд.

— Проверете внимателно.

Провериха. Мълър остана неподвижен, с вкаменено лице и вторачен поглед. Позата и изражението бяха на човек, чиято глава е върху дръвника на палача. След малко Грийнфийлд пак вдигна глава.

— Няма нищо — рече той.

— В един ляв горен кътник — обади се Мълър — имам тайник с отрова. Ще броя до десет, после ще стисна силно зъби и ще изчезна пред очите ви.

Грийнфийлд се изви и го сграбчи за челюстта.

— Остави го — нареди Бордман. — Шегува се.

— Откъде да сме сигурни… — понечи да протестира Грийнфийлд.

— Остави го. Отстъпете — махна с ръка Бордман. — Застанете на пет метра. Не се приближавайте до него, освен ако не помръдне.

Отдръпнаха се. Очевидно се отдалечиха с удоволствие, защото полето на Мълър нямаше да им влияе с пълната си сила. Бордман стоеше на петнайсет метра и усещаше само леки бодвания от болка. Не се приближи повече.

— Можеш да станеш — каза Бордман. — Но моля те, не се опитвай да се движиш. Съжалявам, Дик.

Мълър се изправи. Лицето му беше почерняло от омраза. Ала не каза нищо и не помръдна.

— Ако се наложи — рече Бордман, — ще те опаковаме в пенопластова люлка и ще те изнесем от лабиринта до кораба. Оттам насетне непрекъснато ще те държим в пенопласт. Така ще бъде и когато се срещнеш с извънземните. Абсолютно безпомощен. Не ми се иска да го правя, Дик. Имаш още един избор, да ни сътрудничиш доброволно. Качи се доброволно с нас на кораба. Направи онова, за което те молим. Помогни ни за последен път.

— Да ти изгният червата дано — обади се почти небрежно Мълър. — Дано живееш хиляда години, за да те ядат червеите. Дано се задавиш със собственото си самодоволство и никога да не умреш.

— Помогни ни. Доброволно.

— Сложи ме в пенопласт, Чарлз. Инак при първата възможност ще се самоубия.

— Какъв ли негодник изглеждам в очите ти? — попита Бордман. — Но не искам да е така. Съгласи се доброволно, Дик.

Отговорът на Мълър по-скоро приличаше на ръмжене.

Бордман въздъхна. Неприятно. Погледна към Отавио.

— Дай пенопласта.

Роулинс, който наблюдаваше сцената, сякаш изпаднал в транс, неочаквано се втурна напред, измъкна оръжието на Рейнолдс от кобура му, изтича до Мълър и го пъхна в ръката му.

— Вземи — изхриптя той. — Сега положението е в ръцете ти.

2.