Читаем Чудакът полностью

Щерев имал чувството, че бил строг и малко зъл, но че си разбирал от работата. Само не могъл да си обясни жеста му с почерпката. Тридесет-четиридесет шишета водка със съответните мезета — а те бяха доста богати, защото съдържаха маслинки, чушчици, половинка яйце и резенче сирене, — това прави почти една директорска заплата. Но да оставим настрана разноските, казваше Щерев. Него го впечатлило друго, което било още по-необикновено. На събранието не се церемонил, дялкал трески от инженери и работници, джаста-праста право в очите! А на трапезата се развеселил, вдигал наздравица за тия, дето най-остро критикувал, и накрая се разпял, песни взел да пее! Какъв човек! И що за характер? — чудеше се Щерев.

— Кошмар! — рекох. И понеже за мен не вдигна наздравица на почерпката, допълних: — Опасен тип!

— Защо? — обади се Мая. Тя се обади за пръв път тази вечер, а лицето й, кой знае защо, пламна като божур.

— Как защо? — рекох. — От такъв може всичко да се очаква! Вземе те на око, понижи те в службата, а после те вика на почерпка и вдига наздравица за светлото ти бъдеще!

— Това е интересно! — каза замислено Мая.

— По-скоро е зловещо! — намръщих се аз.

— Боже мой! — каза Мая. — За вас всеки по-особен човек е „тип“ и всяка по-особена постъпка е „зловеща“!

— Аз уважавам редовните хора и нормалните постъпки — рекох.

— А за мен е интересно всичко, което излиза извън рамките на трафаретното и банализираните представи! — каза Мая.

Погледнах Щерев. Той слушаше жена си с наведена глава.

— Вие сте си наумили да оригиналничите! — рекох. — Лошо време сте избрали. Днес ни е дошло до гуша от оригиналности.

— А на мен ми идва понякога до гуша от „редовности“ — каза Мая и пак се изчерви.

— Мая — каза кротко Щерев, — ти заради нашия квартирант ли говориш така? Настройваш се на неговата вълна?

— Как ти дойде на ум! — намуси се Мая.

— Какъв квартирант? — попитах аз.

— Не знаете ли? — каза Щерев. — Ние му дадохме под наем горната стая.

— На кого сте я дали? — не повярвах аз.

Мая побърза да отговори:

— На Юлиян Евтимов я дадохме. На новия директор.

„Всичко е свършено!“ — помислих си и усетих да избива по челото ми студена пот. „Всичко е свършено!“ — биеше кръвта ми по слепоочията, както камбана на погребение.

— Трябва да съберем до напролет пари за колата! — някак сконфузено се усмихна Щерев. — Нали имаме вноска за „Лада“.

— Добре, добре! — кимнах с глава и слушах камбаните. И като ги слушах, една спасителна мисъл изведнъж ме осени: ами защо да не използувам Щереви, за да се сближа с Юлиян? Щом съм техен приятел, току-виж, че съм станал и негов! Хората така се сближават, като се събират и разговарят, като заедно ядат и пият. Приятелството не пада от небето.

— Браво! — плеснах се с длан по коляното си. Умно сте постъпили, като сте дали стаята под наем — рекох. — Защо да стои празна? А дето сте я предложили на новия директор, и това е умно! По-добре на един директор, на човек с връзки и авторитет, отколкото на някой кой и да е.

— Но вие нали не го одобрявате? — каза Мая.

— Какво да правя! — въздъхнах. — Ще го търпя заради моята малка приятелка Соня…

Започнах да ходя всеки ден у Щереви, като се надявах да срещна Юлиян. Той беше техен наемател вече. Но оставах с „пръст в устата“ — Юлиян не се вестяваше.

Една вечер запитах Мая:

— Наемателят ви да не се е отметнал? Да не би да си е намерил друга квартира?

— О, не! — възкликна Мая. — Той не се е отметнал. Но използува хубавите летни вечери, за да наблюдава звездите. Той е физик, астроном, звездите са негова специалност, сега пише книга за тяхното възникване и развитие. — Тя помълча и все така — малко развълнувано, малко вдъхновено — допълни: — Знаете ли, че аз наблюдавах през неговия телескоп планетата Юпитер? Ах, да знаете колко царствена изглежда тази планета!

— Я виж! — рекох без особен възторг и на свой ред помълчах. — Телескоп, казвате. Чудно!… Нима той има телескоп?

— Не особено голям, но все пак — телескоп! — каза тя.

— Я виж! — повторих като някакъв папагал думите си. — Планетата Юпитер сте наблюдавали?… Излиза, че вие сте ходили в неговата ергенска квартира, дето е в дачата на бай Сандо ханджията?

— Да — кимна Мая, — аз му ходих на гости преди няколко вечери. — В очите й лумнаха игриво-лукави огънчета. — Със Соня и моя мъж — допълни, като че ли след нарочна пауза тя.

Аз почувствувах тая нарочна пауза и душата ми се наля с негодувание и жалост.

— Наистина — рекох. — Когато човек заема висока длъжност, като Юлияновата, на гости му ходят и първенци, и красавици, и всякакъв елит. Тежко на низшите! Ние ходим на кино веднъж в седмицата и понякога се разхождаме вечер по главната улица! Какво да се прави — въздъхнах, — всеки се ражда с късмета си.

— Грях ви на душата! — погледна ме с укор Мая. — Как ви дохождат наум такива думи! — Тя помълча и повдигна рамене. — Това приказвате вие, дето през вечер сте у нас!

Усетих се, че попресолвам гозбата, затова реших да завия кормилото.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги