Чудакът

Изведнъж легна сянка на лицето й, тя се замисли, но бързо се отърси от онова, дето беше неприятно в мислите й, и отново ми се усмихна.

— Чел ли си „Пан“ от Хамсун? — попита ме тя.

Признах си, че „Пан“ не съм чел.

Тя ми посочи една книга на рафта в ме помоли да я донеса.

Донесох й книгата.

Тя разлисти книгата, намери пасажа, който търсеше, и ме попита:

— Искаш ли да прочетеш на глас тия няколко реда?

— Защо не? — рекох. И зачетох:

„Седнала една девойка в заключена кула. Тя обичала един господин. Защо? Попитай вятъра и звездите, попитай бога на живота — защото никой друг не може да ти отговори. И господинът бил неин приятел и любим. Но времето вървяло и в един прекрасен ден той видял друга и чувствата му се изменили.

Като юноша обичал той девойката. Често я наричал свое благословение, своя гълъбица. Тя имала гореща, буйна и трепетна гръд. Той й казал: — Дай ми сърцето си. И тя му го дала. Той казал: — Мога ли да те помоля за нещо, скъпа? И тя с възторг му отговорила: — Да! Всичко му дала тя и той все пак не й благодарил.

А другата — той обичал като роб, като безумец и като просяк. Защо? Попитай праха по друма и падащия лист, попитай загадъчния бог на живота — защото никой друг не знае това. Тя не му давала нищо, о, не, нищо! А той все пак й благодарил. Тя казала: — Дай ми разума и спокойствието си. И той съжалил само, че тя не му поискала живота.

А неговата девойка затворили в кулата.

— Какво правиш, девойко, ти седиш и се усмихваш?

— Мисля за нещо, което бе преди десет години. Тогава аз се срещнах с него.

— Още ли го помниш ти?

— Още го помня.

А времето върви…

— Какво правиш, девойко? И защо седиш и се усмихваш?

— Аз извезвам неговото име на кърпичка.

— Чие име? На оня, дето те е затворил тук ли?

— Да, на оня, когото срещнах преди двадесет години.

— Още ли го помниш ти?

— Помня го, както по-рано.

А времето върви…

Какво правиш, затворнице?

— Старея, мъчно вече виждам и не мога да шия и изстъргвам варта по стените. От варта ще му направя чашка — подарък от мене.

— За кого говориш ти?

— За оня любим, за оня, дето ме затвори в кулата.

— Ти се усмихваш нему, че те е затворил в кулата?

— Аз мисля какво ще каже той сега. Вижте, ще каже той, моята любима ми изпрати чашка, не ме е забравила през тридесетте години.

А времето върви…

— Как, пленнице, ти все още седиш и нищо не правиш, и се усмихваш?

— Аз старея, аз старея, очите ми са слепи, аз само мисля.

— За оня ли, когото си срещнала преди четиридесет години?

— За оня, когото срещнах, когато бях млада. Може това да е било преди четиридесет години.

— Та мигар не знаеш ти, че той умря? Ти побледняваш, старице, ти не отговаряш, устните ти са бели, ти не дишаш…“

Ето го на, това странно предание за девойката в кулата.

Тя протегна ръка и ме погали по косите.

— Ти няма да умреш! — каза тя.

Помълчахме, после аз й казах: