Чудовищата

През следващите няколко седмици споровете не престанаха. Все пак, животът си течеше до голяма степен както обикновено. Жените излизаха сутрин, събираха храна, приготвяха я, снасяха яйца. Яйцата се отнасяха при резервните жени, за да ги мътят. Както обикновено, на всеки осем жени се раждаше по един мъж. На двайсет и петия ден от всеки брак или дори по-рано, всеки мъж убиваше жена си и отиваше да си вземе друга.

Мъжете често ходеха до кораба, за да слушат как Хум учи езика. След време, когато се отегчиха, продължиха да скитат из планините и горите, за да търсят нови неща както обикновено.

Чужденците не се отдалечаваха от кораба си, освен когато Хум беше с тях.

Двайсет и четири дни след пристигането на нечовеците, Хум обяви, че може да комуникира с тях по някакъв начин.

— Казват, че идват от много далеч — обяви той пред съселяните си една вечер. — Твърдят, че са от два пола, като нас, и че са човеци, като нас. Казаха ми, че имало причини да изглеждат така, но това не го разбрах много добре.

— Ако приемем, че са човеци — отбеляза Мишил, — всичко, което кажат, ще бъде вярно.

Останалите поклатиха глави в знак на съгласие.

— Казаха, че не биха искали да смущават живота ни, но щяло да им е много интересно да го наблюдават. Искат да дойдат в селото, за да го разгледат.

— Не виждам защо не — заяви един от по-младите мъже.

— Не! — възкликна Кордовир. — Давате път на злото! Тези чудовища са коварни! Убеден съм, че са способни да… да не казват истината! — Другите старейшини се съгласиха, но когато настояха Кордовир да подкрепи злостното си обвинение с доказателства, той не успя.

— В края на краищата — заяви Сил, — това че приличат на чудовища не ти дава право да твърдиш, че мислят като чудовища.

— Дава ми — възрази Кордовир, но всички гласуваха против него.

Хум продължи:

— Предложиха ми… или на всички нас, не съм сигурен… разни метални предмети, които според тях можели да вършат най-различни неща. Не обърнах внимание на това нарушаване на етикета, защото те не са запознати с него.

Кордовир кимна. Младежът започваше да пораства. Започваше да показва, най-после, че е придобил някакво възпитание.

— Искат да дойдат в селото утре.

— Не! — извика Кордовир, но гласовете на мнозинството бяха против него.

— А, между другото — добави Хум, когато Събранието започна да се разотива, — те са довели със себе си няколко жени. Онези, чиито усти са много червени, те са жените. Би било интересно да видим как мъжете им ги убиват. Утре е двайсет и петият ден от пристигането им.

На следващия ден нещата дойдоха до селото, като изпълзяха нагоре по скалите бавно и мъчително. Селяните успяха да забележат колко несигурни са крайниците им и колко непохватни са движенията им.

— Никаква красота няма у тях — промърмори Кордовир. — И всички са еднакви.

В самото село чужденците се държаха съвършено неприлично. Пропълзяваха в колибите и около тях, пулеха се към кошарата с резервните жени, взираха се в селяните през разни неща — черни и блестящи.

Някъде към средата на следобеда Рантан, един от старейшините, реши, че е време да убие жена си, така че избута настрана съществата, които разглеждаха колибата му, и отне живота й с няколко удара.

Веднага две от съществата започнаха да бърборят помежду си и бързо се отдалечиха.

Едното имаше червена уста и беше жена.

— Сигурно си е спомнил, че е време да убие жена си — отбеляза Хум. Селяните зачакаха, но не се случи нищо.

— Може би — каза Рантан, — иска някой друг да я убие вместо него. Сигурно такъв е обичаят им.

Без повече приказки, той сряза женското същество с опашката си.

Мъжкото същество вдигна страхотен шум и насочи металната пръчка към Рантан. Рантан падна мъртъв.

— Това е странно — отбеляза Мишил. — Питам се дали не е признак на неодобрение?

Нещата от металния обект — общо осем на брой — застанаха в тесен кръг. Едното държеше мъртвата женска, а останалите стискаха металните си пръчки, насочени във всички посоки. Хум се приближи и ги попита какво не е наред.

— Не разбирам — обясни той след това. — Употребиха думи, които не съм научил. Все пак схванах, че не са доволни.

Чудовищата отстъпваха. Един друг селянин, който бе решил, че е време, уби жена си на прага на колибата. Групата чудовища спря и забръщолеви. После повикаха Хум.

След разговора си с тях, Хум започна да движи тялото си удивено.

— Ако съм разбрал правилно — обясни той, — те ни заповядват повече да не убиваме жените си!

— Какво!? — извикаха Кордовир и неколцина други.

— Ще попитам пак.

И Хум отново влезе в разговор с чудовищата, стиснали метални пръчки в пипалата си.

— Точно така — каза той след малко и без повече обяснения замахна с опашка. Запрати едно от съществата чак в другия край на селския площад. Останалите стиснаха още по-здраво пръчките си и бързо заотстъпваха.

Когато си отидоха, селяните преброиха седемнайсет мъртви мъже. Поради някаква причина самият Хум не беше пострадал.