Чужда болка

Сергей Лукяненко Чужда болка

Тя се спускаше по стръмния склон. По-леко от вятъра, по-бързо от стрела… Сякаш летеше, така стремителни бяха движенията й, по едва забележимата пътечка.

Той я виждаше като на длан: гъстото, тъмно злато на косите, разпилени по раменете, крехкостта на тъничката и фигурка с червено-синьо-бяла блузка, развяваща се като невиждано знаме, загорелите, изподраскани крака, уверено намиращи опора… И сивият метал в пистолетния кобур.

Още веднаж почувства задоволство от удачно избраното място на засадата: в сянката на гъстите, стари дървета, на противоположния склон, невидим за нея, спокоен, уверен, чакащ…

За момент момичето спря, държейки се за разкривен, показал се от пясъка корен. Огледа се, попивайки в себе си целия този горещ ден, диска на слънцето, гората, планините, бавно течащите рекички и езерцата чак до хоризонта… После хвана по-удобно очакващия метал и продължи спускането.

Ръката му изтръпна. Слаба, суетлива мравка го погледна с недоумение от върха на някаква тревичка. Глупачка… Момичето на планинския склон влезе в полукръга на мушката, пръстът му внимателно напипа спусъка. Достатъчно е само да го натисне… Играта продължаваше от три дни и сега щеше да получи заслужената победа…

Изведнаж ясно си представи това, което щеше да се случи. Огнен факел, летящ надолу, облизвайки камъните… Златото на косите и шарените дрехи, и дръзкия, уверен поглед — и всичко това изчезва, превръща се във вик, стопяващ се в небесната синева, в облаче дим заплетено в клоните на дърветата…

Той скочи, захвърляйки онова, чакащото, което дремеше в ръцете му. И извика проточено, с всичка сила:

— Ка-а-а-атя!

Момичето на склона отскочи зад камъните. Едва не падна в пропастта… Във въздуха се мярнаха изтритите подметки на спортните и обувки, тя се изтъркули по земята и замря зад камъните…

— Спри!!!

Камъкът потрепера, разцепи се на парчета, разлетя се в мудна, тежка градушка. А от центъра на тази градушка удари мълния — точен, неотвратим изстрел. Той още не беше успял да осъзнае случилото се, а всяка клетка на тялото му вече виеше, заливайки нервите с препълващата я болка.

„Аз горя“

Той се затъркаля по тревата, сякаш се опитваше да отърси от себе си лепкавата, пламтяща, хищно пълзяща навътре смърт.

„Загубих“

Устата сама се разтвори в крясък. И мигновенно, сякаш отговаряйки на вика, пламнаха дробовете.

„Болката… Да изключа болката…“

Докато очите му все още виждаха, той се опитваше да погледне към момичето. Но това не продължи дълго.

„Защо не изключвам болката?“

Огнен факел на прегорялата трева…

* * *

Дойде в съзнание надвечер. В небето просветваха първите звезди, духаше прохладен вятър и, след преживяното, това беше дяволски приятно. Той стана, мръщейки се с отвращение и изтърси от тялото си мазната, воняща пепел.

Неизвестно защо погледна към отдавна опустялия склон. И тръгна към къщи по бодливата, суха трева.

…Тя пиеше чай на верандата. Грубата дъсчена маса искреше от десетината кристални бурканчета с конфитюр. Стара слабост на Катя.

Поглеждайки го, тя само поклати глава.

— Иди да се миеш.

Той дълго се ми, направо в градината, под самоделния душ. Над верандата се полюшваше лампа, в безсмислен възторг жужаха комари… Няколко пъти поглежда през вратата, но Катя продължаваше да пие чай. Омотан в хавлията, той излезе от дървената кабинка. Зашляпа по пътечката, с намерението да се скрие в къщата…

— Ден!

Той спря.

— Нека да поговорим.

Разбира се… Той мълчаливо седна до нея.

— Защо го направи!

— Кое?

Те с любопитство се гледаха в очите.

— Сам разбираш.

— Абсолютно нищо не разбирам.

— Ти не изключи болката.

Той се надяваше, че Катя ще го каже по друг начин. Замислено, например: „Ти не изключи болката…“. Или учудено: „Ти не изключи болката?“. Или поне възмутено: „Ти не изключи болката!“. А това беше просто съобщение.

— Ти не изключи болката.

— И какво от това? — попита той с внезапно ожесточение — развалих ти радостта от победата ли?

Раменете й потръпнаха.

— Това беше отвратително! Такъв вик…

Някакъв глупав комар се доближи към нея отзад. Внимателно протегна хоботчето си, за да пробие нежната кожа… Опита да се измъкне, отчаяно зажужа с крилца — мигновенно сработи системата за регенерация. Хоботчето, малката празна главичка, също толкова празното стомахче изчезнаха.

— Това наистина е отвратително.

Каза го нарочно гласно, а не на ум. Затвори очи. Безполезен навик, от полузабравените детски години, когато хората още не можеха да виждат през клепачите си…

— С теб сме заедно от два месеца, Ден.

Два месеца. Или по-точно шейсет и четири дни. „Момиче, не сме ли се срещали с вас?“ Любопитен, преценяващ поглед. „Все още не!“

— Ти си странен, Ден.

Аха. Нищо ново. Не си първата която го забелязва. Този път пак дълго издържах. Шейсет и четири дни…

— Помниш ли какво направи в Майданек?

Помня. Изтървах си нервите, излязох от ролята. Нахвърлих се върху СС-овците с голи ръце. А играта се казваше „Въоръжено възстание“. Всички се ошашавиха…

— Какво мълчиш! Може би не обичаш играта!