Чужда болка

Интересно, как е възможно — да не обичаш играта. Да не обичаш целия си живот, да не обичаш целия свят… Как е възможно…

— Да, не я обичам!

Той се изненада от думите си. А тя — не.

— Ден, защо не стреля по мен?

Той помръдна пръстите си, сякаш напипвайки нечия невидима ръка.

— Представих си как ти… как ще умреш. И ми стана страшно.

— Но това е Игра! Страхуваш се, че няма да сработи регенерационната система ли!

— А, не, това е невъзможно… А защо изобщо играем?

Тя присви очи, разглеждайки лицето му.

— А какво друго да правим?

Наистина. Да си даваш вид, че управляваш машини, които отдавна не се нуждаят от управление? Да седиш в лабораторията, опитвайки се да научиш човека да вижда, не само в инфрачервения, но и в ултравиолетовия спектър? Или да чакаш реда си за колонизирането на поредната планета? Там Играта ще се превърне в реалност…

— Не знам. Но как е започнала, Играта?

Тя сви рамене. Откакто хората са станали безсмъртни, вероятно. Играта — това е животът. Коя е основната черта на живота? Стремежът към убийство. Коя е основната черта на играта? Стремежът към убийство. В инсценировката на Пърл-Харбър, където водата ври, и за кой ли път потъват корабите, и падат пилотираните от камикадзе бомбардировачи. На Курската дъга, където танковете се спичат със земята и кръвта в плътна черна маса; в Хирошима, където отново и отново пламва огъня на атомния взрив…

Но нали някога, първия път, това не е било игра! Те не са можели да играят, умирали са наистина! В боя ги е водело нещо друго! Хвърляли са се върху бодливата тел на концлагерите, не защото това е било много интересно! И нали Ден почувства, почти успя да усети онова неизвестното, неразбираемото, когато в прекрасната инсценировка на „Майданек“ гледаше ситите, охранени СС-овци, пребиващи деца… Той се хвърли напред, не защото искаше да развали играта или да бъде оригинален. Просто не можеше по друг начин. Той почти беше разбрал! А те не искат или не могат да разберат. Прекалено дълго бе продължила играта.

Ден я погледна. И прочете в очите й това, което съвсем не е нужно да се казва с думи.

„Играта — това е животът. Докато играеш живей, живей докато играеш. Не боли — болката е в твоя власт. Не е страшно — умирал си стотици пъти и също толкова пъти си възкръсвал. Убивай! Това е само игра! Весело е! Машините, които са по-умни от теб ще възкресят тленното ти тяло, ще го върнат на мястото му, ще поставят в ръцете ти ново оръжие. Играй! Не ти и е провървяло сега — ще ти провърви следващия път! Кой иска да бъде Чингис Хан? Кандидат за ролята на Хитлер, бързо! Екипажът на «Енола Гай»? Играем! Майданек, Освиенцим, Хатин, Сонгми? Играем!“

Тя стана от масата. Косите и с цвят на гъст мед се разсипаха по раменете, бялата й рокля — знаме на несъстояла се капитулация — очерта фигурата й.

— Аз отлитам сутринта, Ден. Извикай кола в седем, бъди така добър.

Добър. Бъди добър… Тя тръгна към дъното на градината, обърна се.

— Ще спя в шезлонга. А ти си глупак, Ден. Играта е единственото, което придава смисъл на живота. Тя е в кръвта ни…

Студеният метал, забравен от нея на масата изгори ръката му. Той хвана бялата рокла в полукръга на мушката. Задържа дъха си. И натисна спусъка.

Факелът пламна в нощта, освети градината и къщата от дървени трупи, и посипаните с пясък пътечки… Той остана в креслото, докато земята до черната купчинка пепел не се размърда. Появи се тъпата муцуна на реанимационния робот. Допълзя… Миг — и машината се превърна в половин тон разтопено желязо. Той направи няколко крачки в градината и се разсмя:

— Игра? Наистина! Да играем тогава!

Вторият робот долетя след шест минути, планирайки иззад дърветата… Той се прицели, стреля, произнасяйки като аксиома:

— Нито един робот няма да причини вреда на човека. Да играем!

По стените на къщата висеше богат арсенал. Той си избра няколко по-тежки и внушителни оръжия. Хапна, поглеждайки към пепелта. Третият робот опита да се прикрие със защитно поле. Но неутринният лъч проби полето…

Убиха го вечерта на втория ден. Къщата беше щурмувана от морски пехотинци, зелени барети, самураи от династията Тан и бригада на СС от дивизията „Мъртвешка глава“. Те умираха, възкръсваха, отново влизаха в боя. А той стреляше, знаейки, че вече е изтрит от паметта на регенериращата система…

Як деснтчик, ритна жалкото му, обезобразено от рани тяло. Изпсува и попита:

— А какво стана с онова момиче, заради което е започнало всичко?

— Отърваха я — отговори някой — ще поиграе още.

Тя стоеше съвсем наблизо. Гледаше мълчаливата тълпа, проблясъците на най-разнообразните оръжия. И четеше във всички очи един и същи въпрос, неговия въпрос… „Защо играем! Какво е играта!“ Крачка. Още една. Тя се наклони над Ден, докосна лицето му:

— Ти победи…