Чужди очи

Задържането след часовете не е кой знае какво. Помежду си го наричаме арест. Седиш в едно малко помещение до учителската стая и слушаш как учителите клюкарят кой с кого спи и кой преписал на изпита за „Макбет“. Точно до вратата има автомат за напитки и ако се държиш прилично, можеш да си вземеш кутийка безалкохолно, та да не ти е толкова неприятно. Не че ми се е случвало.

Лицето на Мати е цялото на петна, а очите й са червени и подпухнали. На бузата й започва да се очертава алена бразда, предполагам, където Амбър я е ударила. Има вид сякаш всеки момент ще заплаче отново.

— Слушай, искаш ли да обиколя кабинетите и да ти взема упражненията?

— Ще го направиш ли? — пита ме тя обнадеждена. — Не искам никой да ме вижда.

— Естествено. И без това нямам настроение да влизам в час. — Ако трябва да съм искрена, предпочитам да не срещам Ролинс, след като сутринта така явно странеше от мен.

Тя скача да ме прегърне.

— Страшна си!

Завеждам я до учителската стая. Прозорецът е облепен с вестник — вероятно за да не виждаме как се забавляват учителите през часовете за подготовка. Мати ми маха с ръка и влиза вътре. Когато се скрива от погледа ми, тръгвам да обикалям класните стаи. Решавам първо да пробвам с английския, понеже кабинетът е най-близо. Учителката й никак не е във възторг, че прекъсвам часа, но изравя една книжка с анализи на „Ромео и Жулиета“ и ми я подава. Другите се държат по-мило и ми дават няколко разпечатани упражнения, които да й предам.

След това отивам при шкафчето й, за да взема учебниците. Деветдесет и седем цяло и три процента от шкафчетата в гимназията се отварят, ако ги удариш на едно конкретно място, така че бързо-бързо се научаваш да носиш всичко ценно със себе си. В шкафчето на Мати, което доскоро делеше със Софи, цари пълна бъркотия. От вътрешната страна на вратата безразборно са налепени снимки и са надраскани разни послания, като „Скоч е пич“ и „Мати + Софи = НДПЗ“ (Най-Добри Приятелки Завинаги).

Очите ми се спират на снимката, залепена в средата, в окото на бурята. Мати стои между Софи и Амбър, всяка е прегърнала другата през кръста. Лицата им са изрисувани като на котки, така че снимката явно е от миналогодишния щатски панаир. Имам чувството, че е направена преди милион години. Едно от момичетата е мъртво, а другите две току-що са се били в коридора. Това ми напомня колко бързо се променят нещата.

В дъното на шкафчето, под гуменките, които вонят на гниещи броколи, под купчинка листовки, които рекламират инициативата на мажоретките за миене на автомобили от миналия септември, хартиена торбичка с нещо подозрително лигаво, откривам учебника й по английски език. Поклащам глава и го измъквам като фокусник, който сръчно дръпва покривка изпод порцеланов сервиз.

Когато вдигам глава, виждам, че Амбър върви към мен. Косата й виси на дълги, чорлави кичури и е явно, че е плакала. След като я видях сгърчена на пода в тоалетната в погребалния дом, а после и да се натиска със Скоч Бекър — най-върховното падение, — мога единствено да я съжалявам.

Тя спира пред шкафчето си и завърта дръжката. Но когато се опитва да отвори вратичката, тя си остава заключена. Опитва отново. И отново. Но шкафчето упорито не се отваря. Амбър надава вик и започва да думка по металната врата, но накрая отпуска безсилно ръце.

— Амбър?

Тя извръща тъжното си лице към мен.

— Добре ли си? Имаш ли нужда от помощ?

Тя се изсмива горчиво.

— Имам нужда от много неща. Например да върнеш времето назад. Ще ми направиш голяма услуга. Няма да се държа като пълна идиотка. И няма да изпратя снимката на всички. Нито пък ще се сбия с най-добрата си приятелка. — Тя тръсва глава.

— Имах предвид помощ с шкафчето. — Избутвам я леко и тупвам вратичката точно където трябва. Тя мигом се отваря.

— Благодаря — измърморва Амбър и изважда раницата си. Мята я на рамо и затръшва вратата. — Ще се видим по-късно вероятно.

Гледам я как се отдалечава по коридора и изчезва зад ъгъла.

Може би греша за Амбър. Може би зад студената злобна външност всъщност е доста уязвима. Поне е наясно, че е сгрешила, което не е малко. Решавам, когато Мати се успокои, да вметна някоя добра дума за Амбър. Биха могли да си помогнат една на друга да преживеят смъртта на Софи.

Въоръжена с учебника по английски и упражненията, тръгвам към учителската стая. В стаята за наказаните Мати седи с гръб към вратата, скрила глава в ръцете си. В първия момент решавам, че плаче, но когато я побутвам, тя вдига глава и очите й са ясни.

Подреждам листовете и учебника на чина пред нея.

— Благодаря — казва тя.

— Няма защо — отвръщам. — И ти би направила същото. — Но тайно се чудя дали е така.

Когато се наканвам да си вървя, Мати ме хваща за ръката.

— Наистина — подхваща тя. — Наистина оценявам, че си до мен в този момент. Знам, че невинаги сме се разбирали…

— Не се тревожи. Нали затова съм ти сестра — напълно съм искрена, но когато се обръщам, за да си вървя, неволно се питам аз на кого мога да разчитам.

Шестнайсета глава