Чужди очи

Софи бе прекрасен човек и като външност, и като характер, но всички се отнасяха с нея като с боклук. Момичетата, които уж и бяха приятелки, започнаха да й обръщат внимание едва след като отслабна. Момчето, което харесваше, я прецака. И смъртта й съвсем не е това, което изглежда на пръв поглед.

Преди да успея да добавя още нещо, госпожа Уингър отново застава отпред и обявява:

— Времето изтече! Сгънете листовете и ги предайте!

Внимателно сгъвам листа си надве и го предавам напред.

Когато всички стигат до госпожа Уингър, тя ги разбърква, после тръгва между чиновете и ги раздава обратно, този път на други хора.

Слага един лист на моя чин. Не го докосвам.

Когато приключва, ни дава знак да разгънем листовете.

— Четете и отговаряйте — казва. — Искам да установите истински контакт един с друг.

Учителите са толкова тъпи. Мислят си, че могат да ни накарат да разголим душите си с някакво глупаво упражнение в час. При положение, че неписаните правила на поведение не допускат футболист да поздрави зубър по коридорите, нима наистина си мисли, че само за един учебен час ще станем приятели, като хлапетата от „Клуб Закуска“? Правя физиономия и разгъвам листа.

Става дума за едно момиче. Почти съм сигурен, че я харесвам. Тоест, определено я харесвам, но проблемът е, че не знам как да й го кажа. Хич не съм наясно с протокола за тези неща. Та така. Май това е всичко. Ако можете да ми дадете някакъв съвет, ще съм дълбоко признателен.

Поглеждам крадешком към Зейн. Със сигурност е негово. Само на него разрешиха да пише за друго, а не за Софи. А дали е нескромно да реша, че става дума за мен? Сещам се за устните му върху моите, така топли и неочаквани. Колко ми се иска да можех да се върна в онзи миг и да се пусна по течението, вместо да провалям всичко.

— Остават ви две минути! — Госпожа Уингър вече подскача наоколо и се опитва да ни пришпори. По дяволите. Какво да отговоря?

Набързо написвам: Кажи й, че е толкова хубава, че чак те боли да я гледаш.

После сгъвам отново листчето и го пъхам в чакащите ръце на госпожа Уингър. Тя събира останалите и започва да ги разгъва и да ги връща според кодовата дума. Виждам как Зейн разгръща своето. Усмихва се.

Госпожа Уингър ми връща листа. Поглеждам какво съм написала, а после прочитам отговора:

Май излишно даваш воля на въображението си. Момичето си е имало проблеми. И е избрало лесния път. Толкоз.

Оглеждам стаята. Саманта ме гледа изпитателно. Бавно смачквам листа, без да откъсвам очи от нея. Тя извръща поглед.

Звънецът удря. Зейн спира до чина ми и изчаква да си събера нещата. На път към изхода, хвърлям листчето в кофата. Когато завиваме към коридора, Зейн подмята, че на госпожа Уингър буквално й порастват криле, като си размаха ръцете, и аз се разсмивам.

В този момент виждам Ролинс, който върви към нас, вероятно за да ме посрещне. Като ме вижда със Зейн, примигва един-два пъти, видимо огорчен. Опитвам се да се усмихна и да му помахам, но той се шмугва в тоалетната. Отпускам смутено ръка.

* * *

Всички ни зяпат, докато крача по коридора със Зейн. Отчасти защото Зейн е Новото момче, а това винаги предполага известна загадъчност, но най-вече защото е ужасно готин. Става ми приятно, когато подминаваме групичка осмокласнички и всички ме поглеждат завистливо.

Зейн спира при чешмата да напълни зелената си бутилка, а аз чакам и прехвърлям учебниците си от единия хълбок на другия. Коридорът се изпразва за секунди, учениците тичат към кабинетите, преди да удари звънецът.

— Какво имаш сега? — питам, когато се изправя.

— Управление при Карсън. Идеално, и без това ми се спи.

Господин Карсън сигурно отдавна е минал стоте. Преподава тук още откакто са основали училището през петдесетте. Представата му за добър урок е да ти нареди да препишеш пет страници надраскани бележки от шрайбпроектора, от което изпадаш почти в кома, а после да ти изкара акъла, като едва не си изхрачи половината бял дроб в лилавата си носна кърпа, когато най-малко очакваш. Всяка година учениците се обзалагат, че тази ще му е последна.

— О, хайде де! Уроците му са окриляващи — натъртвам думата, която дежурно присъства в списъците за изпита SAT, и Зейн се разсмива.

Става ми горещо. Цяла сутрин си представям устните на Зейн, притиснати до моите, сякаш картината е насложена върху реалността. Ето, сега стоим и си говорим, а в главата ми се прегръщаме и разговорът се води от телата ни.