Чужди очи

Докато пъхам една канелена гофрета с кафява захар в раницата си, виждам през прозореца Саманта да спира отпред. Мати връхлита в кухнята, грабва един поувехнал банан и хуква навън, като пътьом се провиква, че закъснява за тренировка. Саманта потегля със свистене на гуми.

Ако ще ходя пеша, не е зле и аз да побързам. Взимам лилавото си палто от закачалката в коридора и го надявам в движение.

А насред алеята, облегнат на бял понтиак, ме чака Зейн. Русата му коса е чорлава и той изглежда така, сякаш не е мигвал.

— Здрасти — казвам, внезапно смутена от вида си. Да бях сложила малко грим. Или поне да бях прикрила кръговете под очите с малко коректор.

— Здрасти. Реших, че може би ще искаш някой да те закара. Нали нямаш кола? — Той оглежда алеята.

— Не — тръгвам към него. — Тоест, не, нямам кола. И ще ми е много приятно да ме закараш. Благодаря.

Той задържа вратата отворена, за да се кача, после заобикаля към шофьорското място. В краката ми се въргалят смачкани пластмасови чаши и опаковки от „Сникърс“. Когато завърта ключа, в тъпанчетата ми блъсва песен на Nirvana. Зейн завърта копчето наляво и звукът утихва до по-приемливо ниво.

— Съжалявам.

— И аз съжалявам — измрънквам, после притискам длан в устата си. „Идиотка.“

— За какво? — Изглежда учуден.

— Задето те избутах. Просто се изненадах.

Той свежда поглед.

— Е, не трябваше да те целувам. Все пак почти не се познаваме. — Дава заден ход, спира на алеята и се оглежда и в двете посоки, преди да излезе на улицата.

Иска ми се да му кажа, че целувката си беше съвсем на място. И че ми е било приятно. Че го харесвам толкова много, че чак изпадам в паника. Но вместо това казвам:

— Значи, си падаш по Nirvana, а?

— О, да. Кърт Кобейн ми е идол.

— Като се изключи самоубийството, а?

Опитвам се да се пошегувам, но се сещам за баща му.

— О, божичко. Съжалявам. Не исках… — Не довършвам.

И двамата мълчим през петте минути път до училището.

Кърт Кобейн говори вместо нас.

* * *

Стигаме кабинета по английски език около трийсетина секунди, преди да удари звънецът. Вътре нещо не е както трябва. След миг осъзнавам кое е странното — госпожа Уингър стои насред стаята и се усмихва на всички, очевидно решена да проведе истински час, вместо да седи прегърбена пред компютъра и да реди пасианси.

Изглежда развълнувана. Гласът й е изтънял и тя размахва пълните си ръце, докато обяснява какво иска да направим. Усещала, че имаме нужда от нещо изцелително след огромната загуба. Трябва да разкрием чувствата си, да извадим всичко на показ, въобще някаква пълна щуротия. При това анонимно. Раздава зелени листове хартия с изписана отгоре кодова дума. Моята гласи „жълто“. Крадешком поглеждам листовете на седящите до мен. „Лилаво.“ „Черно.“

Набрала скорост, госпожа Уингър продължава да бръщолеви колко е важно да даваме израз на емоциите си. Иска да опишем какво чувстваме в момента, точно в тази минута. Да излеем душите си на лист хартия. Майк Джоунс вдига ръка и пита дали „уморен“ се брои за емоция. Тя го възнаграждава с обичайния си смразяващ поглед, после продължава абсурдния си монолог.

И след като се освободим от мислите и емоциите си, госпожа Уингър ще събере листовете и ще ги разбърка. После ще ни ги раздаде обратно в друг ред и всеки от нас ще напише искрен, великодушен, приятелски отговор. Предупреждава ни, че си е записала кодовите думи, така че хич да не ни хрумва да пишем нещо гадно. Накрая се привежда над чина на Зейн и я чувам да му обяснява, че понеже е нов и не познава Софи, може да пише за нещо друго.

Пуска някаква музика, която явно е подходящ фон за писане, настанява се зад бюрото си и включва компютъра — вероятно все пак иска да нареди някой и друг пасианс — и вдига краката си на един стол. Известно време всички мълчаливо се взираме в листовете. Накрая, един по един, съучениците ми свеждат глави над чиновете си и започват да пишат. Зейн написва една дума, после спира, написва още една. Саманта се е прегърбила над чина и пише с бясна скорост.

Започвам последна. Моливът ми се струва някак ръбат и твърд и направо ме боли, когато го държа. Осъзнавам, че го стискам с всичка сила. Какво искам да споделя за Софи? Какво чувствам?

Софи бе един от най-готините хора, които познавам.

Спирам. Струва ми се нередно да използвам „готин“. Готино казваш, че си изкарал уикенда, когато предпочиташ да не обясняваш. Готино е времето. Думата не означава нищо. Съвсем нищичко.

А какво всъщност искам да кажа за Софи?

Задъвквам гумичката на молива. Все пак заданието е анонимно. Обръщам молива и изтривам написаното.