Чужди очи

Иде ми да се разкрещя: „Софи не се е самоубила. И Амбър не се е самоубила. Сред нас има убиец и трябва да се пазите!“. Но вместо това съсредоточавам цялото си внимание в това да слагам крак пред крак, докато двамата със Зейн се катерим нагоре по трибуните. Намираме си места в дъното, откъдето виждаме всички ученици и изнервените, неспокойни учители.

Зейн стисва ръката ми.

— Всичко ще е наред. — Макар да съм сигурна, че греши, все пак оценявам жеста му.

На пода на салона са издигнати три гигантски екрана. Средният е сложен успоредно на трибуните, а другите два са насочени под ъгъл навътре. Внезапно лампите угасват и апаратът залива екраните с образи и думи на фона на силна рок музика. Изображенията са на привлекателни, но потиснати младежи. Червенокосо момиче се кара с приятелките си. Момче с бейзболна шапка се мотае унило на стълбите пред училището си, после обляга глава в длани. Красива блондинка стои пред огледалото и замислено съзерцава шишенце с хапчета.

Между снимките се появяват думи като „тъга“, „самота“ и „депресия“. Представлението продължава около пет минути, а после изскача последният кадър и се разтяга върху всичките три екрана. Номерът на гореща телефонна линия за онези, на които им минават мисли за самоубийство.

— Май ще повърна — измърморвам.

Горещо ми е. Не мога да дишам. Трябва да се махна.

Пускам ръката на Зейн и се надигам. Той също се изправя, иска да дойде с мен, но аз го отблъсквам. Предпочитам да съм сама. Трябва ми пространство, за да дишам. Някак успявам да сляза до долу и да се измъкна от салона.

Въздухът в коридора е доста по-хладен. Облягам се на една витрина за трофеи, пълна с лъскави златни футболни и баскетболни топки, и затварям очи в опит да разбера какво толкова ме бе смутило в салона — като се изключи очевидният факт, че всичко се въртеше около напълно грешни предположения.

Но си мисля, че щеше да ми прилошее дори и ако Софи и Амбър действително се бяха самоубили. Имаше нещо твърде комерсиално в цялата работа, нещо фалшиво. Сякаш поредицата от кадри бе режисирана от MTV. Като в риалити шоу, озаглавено „Някой избива мажоретките и се опитва да инсценира самоубийство“.

Когато гаденето преминава, тръгвам по коридора към дамската тоалетна. Завивам зад ъгъла и замръзвам на място.

Насред коридора Скоч рови в едно от шкафчетата.

Правя крачка назад, за да се скрия от полезрението му. Какво прави Скоч в коридора на осмокласниците? След няколко секунди чувам вратата на шкафчето да се затръшва. Напрягам се, когато чувам стъпките му, но те се отдалечават. Тръгнал е в обратната посока.

Предпазливо показвам глава иззад ъгъла, за да видя дали наистина си е тръгнал. Зървам задната част на якето му, когато завива по коридора и се насочва към изхода за ученици. На пода лежи нещо черно.

Броя до десет, да не би да се усети, че е изпуснал нещо, и да се върне да си го прибере. После излизам от скривалището си и приближавам черния предмет. Кожена ръкавица.

През главата ми се стрелва мисъл: „Може пък да ми влезе в употреба“.

Не знам как не съм се сетила по-рано. Винаги съм считала плъзването за недостатък, нещо, което се случва без моето съгласие. Ами ако има начин умишлено да се плъзна в Скоч чрез ръкавицата му?

Мисълта да се вмъкна в главата на Скоч ме вледенява. Всеки път, когато го видя, буквално ми прилошава. Едва издържах срещата с него, докато бях в тялото на Амбър. Дали ще съм в състояние умишлено да се плъзна в него?

Представям си сестра си — у дома, в леглото, потънала в амбиенова кома. Безпомощна. Ако не направя нещо, за да разбера кой е убиецът, нищо чудно тя да е следващата.

Взимам решение. Навеждам се, вдигам ръкавицата и я натиквам в джоба си. Обзема ме паника, че Скоч ще се усети, че я е изпуснал, и ще се върне, така че давам заден ход към салона.

Всички стаи са тъмни и празни, с изключение на една — кабинета на господин Голдън. Преди малко не бях забелязала, че лампата свети, но сега виждам, че вътре има някого. Приближавам се предпазливо и заставам до вратата, надзъртам лекичко. Директорът Наст стои с гръб към мен, а господин Голдън седи на бюрото си и се взира в сплетените си пръсти. Отстъпвам назад, за да не ме види, ако вдигне глава.

Господин Нает проговаря първи, звучи смутен:

— Джо, вярно ли е, че си знаел, че Софи Джейкъбс е бременна?

Пауза.

— Да. Дойде да поговори с мен в петък.

Нает се прокашля.

— А можеш ли да ми кажеш кой е бащата?

— Съжалявам, Стив, но не смятам, че е редно да споделям такава информация. Момичето е мъртво. Не е ли редно да уважим тайната й?

— Работата е там, че родителите започват да се оплакват. Слуховете ги плашат и не се чувстват спокойни да преподаваш на децата им. Всякаква информация, която можеш да ми дадеш на този етап, ще ми помогне да изчистя името ти. В противен случай ще се наложи да те помоля да си вземеш отпуск, докато нещата отшумят.

Нова пауза.

— Джо, опитвам се да ти помогна.

Господин Голдън не казва нищо.