Чужди очи

— Татко — казвам. — Ъм, тръгнах да взимам учебниците на Мати, но не можах да се сетя какъв й беше кодът. Можеш ли да я попиташ? — Не ми се ще да обяснявам, че дъното на шкафчето й е залято с червена боя. Трябва първо да разбера какво означава всичко това. И преди всичко да се уверя, че Мати е добре.

Чувам стъпките му и се моля да завари Мати в леглото. После се чуват сподавени гласове и въздъхвам от облекчение. Ако бъркотията в шкафчето на Мати е предупреждение, то убиецът все още не е направил своя ход.

— Казва, че е деветнайсет, трийсет и четири, осемдесет и шест — диктува баща ми. — И ти благодари.

— Няма защо — казвам и хвърлям поглед към купчината учебници, струпани в краката ми. Опитах се да ги почистя, доколкото можах, но пак изглеждат ужасно. Май ще се наложи да измисля някакво обяснение. — Скоро се прибирам.

Затварям и оставам неподвижна, втренчена в телефона.

— Кога ще свърши всичко това? — питам на глас.

— Кога ще свърши кое? — обажда се Зейн.

— Тази лудост. Кога ще свърши? Софи е мъртва. Амбър е мъртва. А сега сестра ми е на мушката. — Сещам се, че Скоч беше в коридора преди мен. Щом не е бил на събранието, тогава какво е правил?

— Наистина ли смяташ, че някой иска да направи нещо на Мати? — пита ме Зейн.

— Защо иначе ще оплескат шкафчето й така? Доста извратена шега, след като две от приятелките й са мъртви. Господи! Така приличаше на кръв — казвам и се сещам как белите чаршафи на Софи бяха станали целите алени и лепкави, досущ като оная гадост на дъното на шкафчето. Ръцете ми не спират да треперят.

— Ужасно се тревожа за Мати — продължавам. — Изпаднала е в депресия. Двете й най-добри приятелки загинаха. Ами ако… Ами ако й хрумне да…?

Зейн слага пръст на устните ми.

— Всичко ще е наред. Ще стоим при нея през целия уикенд. Ще гледаме филми. Няма да я пускаме да излиза от къщи.

„Прав е — казвам си. — Има начин да я защитя, като разбера какво се случва. Ще се науча целенасочено да се плъзвам и ще открия убиеца. И все някак ще го накарам да си плати.“

— Вий? — обажда се Зейн.

— Да? — отвръщам разсеяно, защото продължавам да мисля за припадане, убийци и кръв. Но когато Зейн се привежда към мен и ме целува, забравям всичко останало.

— Май започвам да се влюбвам в теб — прошепва той.

По някаква непонятна причина устните ми отказват да помръднат, не успявам да изрека думите, които са изписани на сърцето ми. Затова, вместо да говоря, го прегръщам с всичка сила.

Двайсета глава

Седя в леглото и се прозявам. Не съм поемала кофеин от близо девет часа — откакто тръгнах за училище. А когато не си изпия кофеина, ми се случват гадни неща. Главоболие, раздразнителност, гадене.

„Но ще си струва, ако успея да разбера какво се е случило със Софи и Амбър, преди убиецът да удари отново“, казвам си и разтърквам слепоочия.

Когато клепачите ми натежават като олово, решавам, че е време. Хващам ръкавицата на Скоч с голите си пръсти. Потърквам леко материята, макар да настръхвам при допира с грубата тъкан.

И чакам.

Но нищо не се случва.

Продължавам да чакам.

Нищичко.

„Май няма да е толкова лесно, колкото си мислех“, казвам си и плясвам ръкавицата върху бедрото си. Възможно е Скоч да не е оставил емоционален отпечатък. Така де, няма вид на особено чувствителен.

Какво ще правя, ако не се получи? Представям си, как се вмъквам в къщата на Скоч през нощта и грабвам нещо, за което със сигурност му пука. Футболна топка или списание с голи момичета. Но само си фантазирам. Тъпо ще е да се промъкна в къщата на потенциален убиец. Значи, тая работа с ръкавицата задължително трябва да се получи.

Телефонът ми иззвънява. Пак Ролинс. Звъни цял следобед. Не вдигам, така че всеки път се включва гласовата поща. В началото ми оставяше съобщения да му се обадя. Сега просто затваря, като вижда, че не вдигам.

Не че не искам да говоря с него. Напротив. Искам да ми обясни какво е правил с Амбър на футболното игрище само минути преди смъртта й. Проблемът е, че не мога да го попитам. Няма как да обясня откъде знам. А докато не разбера със сигурност кой е убил Софи, не мога да рискувам да го допусна близо до себе си — и, което е по-важно, до Мати.

Телефонът млъква.

Чудесно.

Съсредоточавам се отново върху задачата си. Потърквам ръкавицата в бузата си и вдъхвам аромата на Скоч. На пот и портокалов шампоан. На онази отдавнашна нощ. Стомахът ми се преобръща.

Секундите отминават. Доспива ми се неудържимо.

Стаята притъмнява и загубвам контакт с настоящето.

И се плъзвам.

* * *

Озовавам се в тъмна стая, осветена единствено от телевизора, който предава футболен мач. Цялата стена е облицована в ламперия, имитираща дърво. На стените висят няколко плаката в рамки — на футболисти, които не разпознавам. Лежа в кожен фотьойл и държа кутийка с нещо студено в ръка. Скоч надига кутийката и отпива. Очаквам нещо сладко и горчивият вкус, който изпълва устата ми, ме сварва неподготвена.

Бира.

От къде на къде Скоч пие бира у дома си посред бял ден?

Той отваря уста и някакъв дълбок глас — далеч по-дълбок от този на Скоч — подвиква: