Чужди очи

Съсредоточавам цялата си енергия върху десния му показалец. „Хайде, пръстче — казвам си. — Пъхни се в носа на татко.“ Но пръстът му продължава да движи тъчпада на компютъра и да отмята една след друга скучните статии.

Подразнена, се замислям защо не мога да му въздействам както на Скоч в гробището. Единственото, което ми хрумва, е, че тогава бях побесняла. Може би всичко бе заради адреналина.

Телефонът иззвънява и баща ми подскача. Прилепва слушалката в ухото си и казва „ало“, но отсреща се чува само тежко дишане.

— Ало? Ало? — повтаря баща ми и в гласа му се долавя раздразнение. Никой не отговаря. — По дяволите, чашата преля. Ако се обадиш още веднъж тук, ще се обърна към полицията. — Линията прекъсва.

Интересно кой се обажда. Сещам се за обаждането от онзи ден, когато баща ми бе заявил на някого, че всичко е приключило, и ме изпълва някакво мрачно предчувствие. Дали не го тормози някой?

Той остава неподвижен секунда-две, втренчен в сватбената снимка на майка ми. После я взима.

Очаквам да погали образа й или да я целуне, или нещо такова, но вместо това, той обръща снимката и маха гърба на рамката. За моя изненада, върху опаката страна на снимката е залепено миниатюрно сребърно ключе. Той внимателно отлепя скоча и взима ключа. После сглобява отново рамката и връща снимката на бюрото си.

Гледам смаяно как вади ключето и го пъха в ключалката на най-долното чекмедже на бюрото.

Това бюро го купиха на старо. Когато бяхме малки, с Мати си играехме на учителки на него. Неведнъж бяхме опитвали да отворим чекмеджето, но то не поддаваше. Баща ми твърдеше, че предишният собственик бил загубил ключа, но пък бюрото било толкова красиво, че въпреки това го купил.

Значи е лъгал.

Той отваря чекмеджето и пъха ръката си вътре, сякаш търси нещо. Накрая измъква кафеникава папка. Върху корицата пише „Алисън“ с разхвърляния му почерк. Отваря я и отвътре се показва дебел сноп документи. Най-отгоре лежи снимка на страшно хубава жена с бяло руса коса.

Неочаквано осъзнавам, че съм виждала тази жена. На гробището, докато бях в тялото на Скоч. Стоеше пред един от надгробните камъни. Онзи, с надписа АЛИСЪН МОРОУ. Опитвам се да сглобя картината, но не схващам коя е тази жена. И коя, по дяволите, е Алисън?

Ръцете на баща ми се разтреперват, когато пъха папката обратно в чекмеджето, но снимката на белокосата жена така и не прибира. Известно време се взира в нея, после я смачква в юмрук. Хвърля я в кошчето под бюрото си.

— Остави ме на мира — прошепва.

После заключва отново чекмеджето и прибира ключето в скривалището, зад снимката на майка ми.

Усещам, как бавно напускам тялото му и се завръщам в моето.

* * *

Изчаквам половин час, след като баща ми се прибира в стаята си, после тихо отварям вратата. Стаята на баща ми е притихнала в дъното на коридора, през процепа под вратата не се вижда светлината. Моля се да е заспал. Слизам на пръсти по стълбите и босите ми крака замръзват от допира на студеното дърво.

Кабинетът му тъне в тъмнина, осветен единствено от луната, която наднича през прозореца. Ужасно място, като се замисля. Когато майка ми беше жива, украсяваше всяка стая според собствения си вкус, слагаше картини, дамаски на цветя и красиви огледала. Но баща ми не й даваше да пипа нищичко в тази стая. Даже не пуска Ванеса да чисти. Стъклата на прозореца са помътнели. Стаята е пълна с неговите вещи, с прашните му тайни.

Бързо прекосявам стаята и грабвам снимката на майка ми. Махам задната част на рамката и намирам ключето точно както го е оставил, така блестящо, че сякаш ме предизвиква да го използвам.

Известно време го гледам втренчено. Къде ли ще ме отведе? Не зная. И не съм сигурна, че съм готова да разбера, но пък едва ли някога ще бъда готова, затова внимателно отлепвам скоча и стисвам ключето. Толкова е лекичък, а как тежи в дланта ми!

Смъквам се на колене и вдигам ключа срещу ключалката. За кратък миг се разколебавам. Та това е баща ми, човекът, който ни прави палачинки с шоколадови парченца всяка неделя сутрин. Вероятно си има причина да държи тези неща под ключ.

Нали така?

Очите ми неволно се стрелват към кошчето и се опитвам да накарам снимката на белокосата жена да изчезне със силата на волята си. Може би съм си въобразила. И всичко е плод на фантазията ми. Но снимката все така продължава да лежи в кошчето.

Писна ми от тайни.

Готова съм за истината.

Пъхам ключа в ключалката и го завъртам, докато не чувам, как някакъв механизъм в дълбините на бюрото не се задвижва с леко изщракване. Слагам ключа върху бюрото и отварям чекмеджето. Кафявата папка лежи върху купчина стари медицински списания. Грабвам я и започвам да прехвърлям документите. Нечие медицинско досие.

Изваждам един лист и зачитам.

Име: Алисън Анет Мороу

Алисън. Името от надгробния камък. Момиченцето, което бе живяло само два дни. Защо ли баща ми пази досието й?

Продължавам да чета. Има цял куп термини, които не разбирам. Родила се преждевременно, с аноректална малформация14, която налагала спешна операция. Прелиствам страницата. Цифри. Медицински жаргон.