Чужди очи

Обзема ме дива ярост. А яростта е енергия, която копнее да бъде превърната в действие. Впрегнала всички сили, свивам пръстите на Скоч в юмрук и с всичка сила го халосвам в топките. Болката е неописуема, но знам, че него го боли далеч повече.

Той изкрещява от удара и това е последното, което чувам, докато напускам тялото му.

Двайсет и първа глава

Не спирам да се въртя, да се мъча да се отпусна, опитвам се да заспя, но не чувствам никаква умора. Всъщност никога не съм се чувствала толкова жива, така изпълнена с енергия. Когато впрегнах мускулите на Скоч, имах чувството, че хем съм в него, хем не съм. Като във видеоигра — натисках бутоните само със силата на мисълта си, а той изпълняваше командите. Усещането бе опияняващо.

Толкова дълго бях безпомощна, против волята си се вмъквах в главите на хората и ги напусках, вечен пленник на техните решения и действия. А ето че сега се появяваше блед лъч светлина, слаба надежда, че все пак имам избор.

Ако се плъзна в учителка, която се натиска с шофьора на училищния автобус по време на часовете, ще мога да отблъсна и него, и гнусните му мустаци.

Ако се случи да се плъзна в Скоч, докато опипва някоя невинна мажоретка, направо ще го кастрирам. И не си мислете, че не бих го направила.

А ако се плъзна в някого, който стои насред тъмна стая, пропита от миризмата на кръв, и видя тяло на леглото, ще мога…

Ще мога…

Не мога да направя нищо.

Не мога да помогна на Софи.

Нито пък на Амбър.

Но сега, сега, когато все пак не съм съвсем безсилна, може би ще мога да попреча да убият други момичета. Може би ще успея да защитя сестра си.

Скачам върху леглото и мятам няколко ритника и крошета във въздуха, като нинджа. Аз съм Бъфи, готова да срита задниците на лошите. В гърлото ми се надига смях, мятам се върху леглото и се втренчвам в налепените картинки на планети и звезди на тавана ми.

Усещането, че може би мога да контролирам живота си, ме въодушевява. Чувствам се като пияна или надрусана, или нещо такова. Искам да използвам новата си сила, да експериментирам.

Измъквам се от спалнята и тръгвам на пръсти по коридора. Надниквам от стълбите и виждам, че в кабинета на баща ми свети. Вероятно се е заровил в онлайн форума, утешава пациенти, оцелели след рак, и казва точно каквото трябва, понеже не му се налага да седи с тях на кухненската маса.

Продължавам по коридора, стигам спалнята му. Вратата е открехната. Побутвам я леко и се оглеждам. Стаята му е съвършено подредена. Леглото е оправено, и за разлика от моята стая, по земята не се въргалят дрехи. Върху скрина няма нищо друго, освен една стара снимка на майка ми.

Баща ми държи халките на двама им в малка кадифена кутийка в горното дясно чекмедже на скрина. Години след смъртта й продължаваше да носи своята, докато една възрастна дама от форума на болните не му каза да я свали. И за първи път той се вслуша в нечий съвет, вместо да раздава съвети. Когато забелязах, че вече не я носи, не се стърпях и го попитах къде е. Увери ме, че я пази на сигурно място, но че твърде много го боли да я гледа по цял ден и да тъгува за мама. Понякога влизам и отварям чекмеджето и кутийката. Не докосвам пръстените, само ги гледам. Но този път внимателно изваждам пръстена на баща ми.

И друг път съм се плъзвала в баща ми — случайно. Веднъж, когато му пробвах часовника, друг път — докато разгръщах стар албум със снимки. Веднъж се случи да се плъзна в него, докато оперираше, и това май ме беляза за цял живот. Но предвид това, че беше на долния етаж и работеше на компютъра си, реших, че ще е безопасно да експериментирам.

Връщам се в стаята, скачам на леглото и стисвам пръстена в шепа.

И оставам така дълго време, в очакване да се случи нещо, каквото и да е. Минутите текат бавно. След известно време ме обзема параноята, че баща ми ще вземе да се качи горе и да надникне в чекмеджето си. Не че има причина да го прави, но нали точно това е параноята.

Нахлузвам пръстена на пръста си и се отпускам на възглавницата. Предишното ми главоболие се завръща и имам чувството, че таблетките кофеин буквално ме зоват от раницата, умоляват ме да глътна няколко. Решавам да не обръщам внимание на болката и затварям очи.

И усещам как се плъзвам.

* * *

Озовавам се в кабинета на баща ми, седнала пред компютъра му. Чете имейл от някаква жена, чийто син е починал от рак миналата година. Известно време се взира в екрана, вероятно се чуди как да формулира отговора си. После чуква върху бутона „Отговори“ и написва няколко съчувствени реда и заглавието на някаква книга, която би могла да й помогне да се справи с болката.

Изпраща писмото, минимизира страницата с форума и зарежда някакво онлайн медицинско списание. Преглежда няколко статии, изчита информация за няколко операции. Доста е скучно. Чудя се дали да не го накарам да си бръкне в носа, или нещо такова, колкото да проверя дали е възможно.