Чужди очи

Стигам до последната страница в папката.

Дата на смъртта: 19 октомври 1998 г.

19 октомври. Алисън Анет Мороу е умряла по време на операция преди малко повече от четиринайсет години, под скалпела на баща ми. А той продължава да пази досието й, за да не забрави. Започва да ми се гади.

Защо точно тя?

Знам, че е имал и други неуспешни операции.

Защо така се бе вкопчил точно в този провал?

С разтреперани ръце връщам папката върху списанията. Заключвам чекмеджето и връщам ключето в скривалището му.

А после дълго, дълго не мога да заспя.

Двайсет и втора глава

Днес е рожденият ден на Мати, а аз не съм й купила нищо.

Сещам се едва когато виждам специалния глинен съд върху кухненската маса — онзи, който баща ми ползва на рождени дни или други специални поводи. Яйца, бекон, сирене и картофи. И масло. Много, много масло. Обикновено си умирам за такива работи, но сега в главата ми се въртят други неща, други думички: аноректална малформация. Снощи рових из интернет, но медицинските обяснения не ми бяха от особена полза. Искам да знам какво точно се бе случило на 19 октомври 1998 и защо баща ми отказва да го забрави след толкова време? Какво толкова специално има в тази Алисън? И каква е връзката му с белокосата жена от гробището? Има ли изобщо някаква връзка? Или просто полудявам?

Не знам как да зачекна темата. Освен това, Мати си е сресала косата и седи на масата с доста изгладнял вид, така че не искам да оплескам нещата.

— Е, рожденичката, какво искаш да правим в този специален ден? — Баща ми изсипва купчина от задушеното върху една чиния и я подава на Мати. Насилената бодрост в гласа му сякаш подчертава колко отвратителен е всъщност денят.

Мати вдига рамене, после забива вилица в огромната буца разтопено сирене пред себе си.

— Не знам. Май ще си стоя тук. Не ми се излиза особено.

— Чудесно. Можем да си вземем „Мулан“ довечера. И да поръчаме пица за вечеря. Какво мислиш?

— Татко, „Мулан“ ми писна още във втори клас — отвръща Мати. В гласа й не се долавя възмущение. Ако бях аз, със сигурност нямаше да се сдържа. Но тя просто констатира фактите.

— А какво ще кажеш за първия сезон на „Клеветничката“? Чух, че бил готин. — Изражението на баща ми е толкова настойчиво, че чак ме боли да го гледам.

— Ъм, искаш да кажеш „Клюкарката“? Добре. Да, става. — Сестра ми налапва още малко от закуската.

Нима е възможно баща ми действително да крие някаква дълбока, тъмна тайна? Човек, който иска да гледа „Клюкарката“ с порасналите си дъщери? Или това е само фасада, за да не заподозрем в какво всъщност се е забъркал?

— Нещо не ми е добре — казвам. — Ще ида да си легна за малко.

Когато минавам зад сестра ми, стисвам лекичко рамото й.

— Честит рожден ден, Мат.

Тя се обръща към мен и усмивката й ме пробожда право в сърцето.

— Благодаря.

Чувството за вина ме следва нагоре по стълбите, а после и в стаята. Непременно трябва да й подаря нещичко, за да отбележа рождения й ден — но какво?

Оглеждам нещата си и се чудя дали не би искала нещо от тях. Вратата на дрешника ми е открехната и отвътре се подава кутията с дисковете на мама. Навеждам се и издърпвам тежката кутия насред стаята.

Един по един вадя дисковете и ги нареждам на пода. Pearl Jam. Smashing Pumpkins. Veruca Salt. Nirvana. Лиз Феър. Ани Дифранко. Ето това ми е останало от мама — музиката, служила като фон на живота й.

Ето това трябва да дам на сестра си, която бе толкова малка, когато мама почина, че вече не помни как косата й винаги миришеше на виолетки, или как се набръчкваха ъгълчетата на очите й, когато се смееше, и как се кискаше като вещица, когато нещо й се стореше смешно.

Взимам диска на Smashing Pumpkins и го притискам до бузата си. Пластмасата е студена, понеже дълго е стоял в проветривия ми дрешник. Повтарям действието с всеки от дисковете, притискам го за секунда и после го оставям настрана.

Когато всички дискове са обратно в кутията, затварям капака и я отнасям в стаята на сестра ми. Още не се е качила след закуска, така че поставям кутията върху неоправеното й легло и излизам.

Отгоре съм сложила розово листче, което гласи:

ЕТО ТОВА БЕШЕ ТЯ.

С обич: В.

Двайсет и трета глава

Облягам глава назад, стиснала миниатюрния Зигмунд Фройд, и се опитвам да преценя дали предметът е достатъчно личен, за да ми осигури връзка с господин Голдън. По-скоро някой му го е подарил. Може би някой от семейството му? Бивш ученик? Приятелка? Потърквам фигурката с палец. На какво ли е ставала свидетел в кабинета на господин Голдън?

Насред прозявката обръщам човечето наопаки. Едва тогава забелязвам знаците от долната страна на основата. Гравиран надпис. Буквичките са толкова малки, че се налага да присвия очи, за да разчета текста.

ХИПНОТИЗИРАШ МЕ.

Н.П.

Хммм. Н.П. Кой ли е това? Е, поне едно нещо е ясно — фигурката определено е лична. Само се надявам подаръкът да е провокирал достатъчно емоции, та да остави отпечатък.