Чужди очи

Когато главата ми започва да пулсира и пред очите ми плувва черна пелена, разбирам, че чувствата му все пак са били достатъчно силни. Стаята ми изчезва и тъмнината ме поглъща.

* * *

Господин Голдън стои пред бяла врата със закичен венец в оранжево и кафяво. Свива дясната си ръка в юмрук и почуква, после отстъпва крачка назад, докато чака да му отворят. Вратата се открехва и разкрива познато, смазано от мъка лице. Бащата на Амбър Прескот. Косата му е рошава, очите — обрамчени в червено.

— Господин Прескот? — започва господин Голдън с несигурен глас. — Казвам се Голдън, учител бях на Амбър. Нося ви дневника, който си водеше в час. Реших, че може би ще го искате. — Той размахва колебливо някаква тетрадка. — Неудобно ли е точно сега?

— Ъм, не — отвръща бащата на Амбър, а гласът му идва някак отдалече, сякаш минава през плътен слой мъгла. — Влезте. Аз съм Трент.

Господин Голдън прекрачва в антрето. Оглеждам сцената на чуждата болка. Влизала съм и друг път, съвсем за малко, за да взема Мати от купон с преспиване. Помня, че тогава се бях впечатлила от семплия, елегантен декор на стаята, като се започне от съвършения кремав цвят на стените до дивана и двойното кресло от черен велур. Централно място в стаята бе картината на лилави перуники, разлюлени от вятъра.

Сега обаче прекрасната картина виси накриво. На масичката лежи преобърната кристална чаша насред локвичка кафеникава течност. По миризмата разбирам, че е алкохол. По телевизията — с изключен звук — Сайнфелд15 като че ли се смее.

— Искате ли нещо за пиене?

— О, не. Не мога да остана. Съпругата ви тук ли е?

Бащата на Амбър се отпуска в черното кожено кресло, залепил очи за телевизора.

— В задната стая е. Не иска да излезе. Защо не дадете дневника на нея? Може да й донесе малко утеха, като прочете думите на Амбър.

Господин Голдън се спира неловко за миг, сигурна съм, че се чуди дали просто да не хвърли тетрадката на масата и да хукне навън. Поне аз това бих си помислила. Но не и той.

Врътва се и тръгва по дългия коридор в търсене на задната стая. И двете стени са осеяни със снимки. На едната малката Амбър стои до кон, гордо вдигнала синята си панделка. На друга — Амбър, десетинагодишна, седи, увила небрежно ръка през раменете на малкото си братче. На трета вече е по-голяма, усмихната, в новичката си униформа на мажоретка в гимназията „Сити Хай“. Усмивката й е като на кралица: „Светът е мой, и така трябва да бъде“. Това е точно онази Амбър, която познавах.

Вратата към стаята в дъното на коридора е леко открехната. Господин Голдън протяга ръка и лекичко я побутва. В първия момент виждам само блещукането на обредните свещи, пръснати по пода. После виждам, че майката на Амбър седи в средата, увила ръце около коленете си. Тялото й се клати напред-назад, напред-назад.

— Нора? — повиква я шепнешком господин Голдън. Разликата в обръщението към двамата родители на Амбър ме смайва. Защо нарича баща й господин Прескот, а майката — Нора? Има нещо тревожно в нотката на интимност в гласа му.

Тя вдига глава за миг, а после, след като вижда кой е, отново я свежда.

— Нора. С теб съм — господин Голдън прикляква на пода до нея. — Тук съм. — Гласът му е съвсем нежен. И тогава се сещам: Нора.

Н.П.

Нора Прескот.

Явно майката на Амбър му бе подарила фигурката.

Но тя сякаш не го чува. Заговаря, но по-скоро продължава някакъв предишен разговор. Заваля думите и надушвам алкохол в дъха й.

— Спомням си първия й ден в гимназията. Каза ми, че не иска да ходи на училище. Че не може да понася как всеки се преструва, че е нещо, което не е. И че сама не знае кого да бъде.

Това описание никак не подхожда на онази Амбър, която познавах — момичето, което пресмяташе коя дата ще е най-подходяща за бала, та да пожъне най-много овации, момичето, което буквално си мереше полите с линийка, та да са максимално къси, без да я накажат, че нарушава правилника. Момичето, което познавах, бе истинска кучка.

— Беше я страх, а аз я накарах да иде.

Жената отпива от чашата, която чак сега виждам, после я мята към отсрещния край на стаята. Тя се удря в стената и се пръсва — експлозия от кубчета лед и остри парчета стъкло.

— Накарах я да иде.

— Училището е задължително, Нора. Но не ти си я накарала да открадне пистолета на Трент и да посегне на себе си. За това нямаш вина.

Майката на Амбър вдига глава и за първи път, откакто господин Голдън влезе в стаята, го поглежда в очите.

— Знаеше за нас. Разбра в деня на погребението. Върна се точно когато ти си тръгваше. А на следващия ден се застреля с пистолета на Трент. Заради нас е било.

Майчице! Изобщо не ми беше хрумвало, че Амбър действително се бе самоубила. Бях убедена, че някой друг е дръпнал спусъка, същият онзи, който бе срязал вените на Софи. Но щом Амбър бе откраднала пистолета на баща си, дали все пак не се е самоубила?