Чужди очи

Гласът й заглъхва и съм сигурна, че и двете мислим за онова празненство, когато Скоч бе завлякъл безжизненото ми тяло в мъжката съблекалня пред очите й.

— При едно условие — казвам.

— Всичко ще направя — отвръща тя и мога да се закълна, че е на път да се разплаче.

— Да не каниш Скоч Бекър.

— Готово.

— Добре. Ела да ни вземеш в седем.

* * *

Стаята на сестра ми тъне в тъмнина, а меката мелодия на Pearl Jam — Black — се носи във въздуха и насища стаята с такава осезаема болка, че имам чувството, че мога да я докосна. Сестра ми лежи на пода, увита в розово одеяло.

— Мати?

— Шшшшт, това е най-готината част — прошепва тя, без да отваря очи.

Еди Ведър тъжно пее за снимки, обвити в черно. Толкова пъти съм слушала тази песен и съм си представяла как всички снимки на мъртвата ни майка са покрити със саван. Саманта е права. Трябва да измъкна Мати от тази дупка.

— Обожавам тази песен — казвам, после пристъпвам на пръсти до компютъра й и натискам паузата с думите: — Но не мислиш ли, че ще е добре да си пуснеш нещо малко по-ведро на рождения си ден?

Музиката спира и сестра ми възмутено се изправя.

— Ей!

— Да, знам. Но току-що ми се обади Саманта. Покани ни да й идем на гости и да гледаме филми или нещо такова. Навита ли си?

Мати присвива очи срещу мен.

— От къде на къде се обажда на теб?

Въздъхвам.

— Все пак едно време бяхме приятелки. Освен това се тревожи за теб. Хайде! Ще е забавно. — Думата „забавно“ горчи в устата ми като намазана с цианид. Но Мати е толкова замаяна, че не забелязва колко неумело лъжа.

— Уф. В колко часа?

— Ще дойде да ни вземе в седем. Така че имаш още няколко часа да се търкаляш в собствената си мръсотия — ухилвам й се.

Мати ми се изплезва и аз решавам, че въпросът е решен.

Двайсет и пета глава

Взирам се в отражението си в огледалото и се чудя в какво се забърках. Купон? У Саманта? Та аз не съм стъпвала там повече от година.

Връхлита ме усещане за дежа вю и се улавям, че се чудя какъв цвят гланц за устни да си сложа. Вместо това се мятам на леглото и измъквам учебника по астрономия. Fin Blossoms ми правят серенада, докато чета за еволюцията на звездите.

Някой почуква силно на вратата ми, после баща ми провира глава.

— Ролинс дойде. Да му кажа ли да се качи?

Стряскам се и изпускам книгата. Хич не се чувствам готова да се изправя срещу Ролинс. Трябва ми време да преценя какво се случва, за какво са му били онези снимки на Софи и Амбър. От друга страна, май моментът е подходящ да го поразпитам. Така де, дори той да е убиецът, няма да посмее да ме убие насред собствената ми стая, докато баща ми е на няколко метра надолу по коридора. Нали? Само дето убиецът бе убил Софи, докато родителите й са били на няколко метра по коридора. По дяволите.

Ново почукване.

— Влез! — извиквам и намалявам музиката.

Ролинс бута вратата и разпилява нахвърляни тениски и музикални списания по пода. Бузите му пламтят, косата му стърчи във всички посоки.

— Здрасти — казва малко колебливо. — Отдавна не сме се виждали.

Сещам се как се бях скрила в кухнята предния път, когато бе наминал. Дали не ме беше видял?

— Знам. Съжалявам. Бях много… заета.

Отговорът ми звучи крайно неубедително. Но какво да кажа? „Плъзнах се в тялото ти, когато имаше среща с момиче, което намериха мъртво на другия ден? А после гледах, докато къпеш майка си, и открих, че пазиш купчина снимки на мъртви момичета?“

— Със Зейн ли? — пита Ролинс. — Да, чух, че двамата сте неразделни. — Кафявите му очи сякаш помръкват за миг или може би просто в стаята притъмнява — няма как да съм сигурна.

— Ами, да, със Зейн, но също и… нали знаеш, че на Мати в момента й е тежко. Опитвам се да съм до нея. — Забелязвам, че носи списание. Това ли е правил през последните няколко дни — работил е по списанието си?

— Ето — той ми подава книжката. — Донесох го за теб. Топло-топло от печатницата.

Взимам списанието и го поглеждам. На корицата се мъдри черно-бяла снимка на Софи Джейкъбс и Амбър Прескот в екипи на мажоретки. Разпознавам снимката от купчината в стаята на Ролинс. Нима е събирал снимки на Софи и Амбър заради списанието? Явно затова се е видял с Амбър на игрището онази вечер. Сещам се, че Амбър му беше подала нещо — явно снимки на нея и Софи.

Отгоре с тънкописец е написано: „Страх и омраза в гимназията, брой 8: Специално издание, посветено на Софи Джейкъбс и Амбър Прескот“. Прехвърлям страниците. Първата част съдържа спомени за момичетата от почти всички в училище. После следва списък на песни, посветени на Софи и Амбър. Даже и Мати се е включила — посветила е Stand by на двете си мъртви приятелки. Защо не ми е казала какво прави Ролинс?

Залива ме невероятно облекчение и осъзнавам, че нямаше да го преживея, ако се бе оказало, че Ролинс е убиецът. Хващам го за раменете и го прегръщам с мечешка прегръдка, толкова силно, че бедните ми мускули възроптават.

— Ох, значи ти харесва, а?

— Прекрасно е, Ролинс, наистина — правя крачка назад и го поглеждам в лицето. Май го смутих — подръпва обецата на устната си.