Чужди очи

Лицето му разцъфва в усмивка. Навежда се и притиска устни в моите. Падам назад върху възглавницата, изгубила представа за всичко друго.

Точно в този момент вратата рязко се отваря. Стреснати, двамата със Зейн бързаме да се отскубнем един от друг. На прага стои баща ми, леко смутен, но най-вече бесен. Кашля многозначително.

— Силвия, мисля, че е време приятелят ти да се прибира.

— За бога, татко, хайде следващия път да почукаш, става ли? — Пъхам кичур коса зад ухото си и поглеждам Зейн извинително.

— Всичко е наред — казва Зейн, изправя се бързо и приглажда дрехите си. — И без това трябва да си вървя. — Той кимва на баща ми, измърморва нещо от сорта колко му е приятно да се запознае с него и тръгва към вратата. — Ще се видим довечера, Вий.

Баща ми ме поглежда строго.

— Имаш пет минути. Чакам те долу.

Изохквам.

Когато се изправям, забелязвам червено петно на килима до леглото. Навеждам се да го разгледам. Петното отказва да се махне и ми става ясно, че е боя. Червена боя.

„Хм. Колко странно.“

Преди да сляза, за да говоря с баща ми, взимам един парцал и започвам да търкам. Но петното отказва да помръдне. Ванеса ще полудее.

Всеки път, когато сгазим лука, баща ми ни вика в кабинета си. Може би си мисли, че това му дава някакво психологическо предимство, понеже сме на негова територия или нещо такова.

Спирам за миг на прага, докато спре да пише. Налага ей да почакам малко, преди да ме забележи. После ми прави знак да седна срещу него.

— Май не съм въвел правила за момчета в стаите — започва той след дълга пауза. — Досега не се е налагало.

— Нямаше нищо против Ролинс да стои в стаята ми — отбелязвам.

— Е, да, когато е Ролинс. Но това момче, Зейн — дори си ми казвала за него. Изведнъж се появява и ви заварвам един върху друг.

Лицето ми пламва.

— Нещата не стоят така.

— А как, Силвия?

Извръщам поглед. Под бюрото му, смачканата снимка на белокосата жена все още лежи в кошчето. Стисвам юмруци.

— Как смееш да ми четеш конско, че не ти споделям всяка подробност от живота си? Май не аз, а ти си падаш по тайните.

Суровите му очи трепват за миг, съвсем за кратко, но все пак достатъчно, за да зърна пролука в бронята. Напипала съм слабото му място, онова, което крие от нас от толкова време. Навеждам се, изваждам снимката и я приглаждам върху бюрото.

— Би ли ми казал коя е тази?

Лицето му силно пребледнява. Взира се в снимката, сякаш е жива, сякаш ще го нападне като диво животно.

— Това… всичко това е минало — казва накрая.

— Какво е минало?

Той стисва очи, като че ли иска да изтрие някакъв спомен.

— Връзката ми. — Гласът му е толкова тих, че едва го чувам.

— Връзката ти ли? С кого си имал връзка? С тази жена ли?

Той въздъхва.

— Да. Но, Вий, всичко приключи много отдавна.

Вдигам снимката и се втренчвам смаяно в белокосата жена. Тази жена е била любовница на баща ми?

— Кога е било това? — питам, макар да се страхувам от отговора.

— Когато беше малка — казва той тихо и потвърждава опасенията ми.

— Когато мама беше жива?

Той кимва и протяга ръка, опитва се да хване моята, но в главата ми пулсира образът на майка ми, болна у дома, разяждана от рака, докато той флиртува с белокосата жена. Изправям се, без да пускам снимката. Поглеждам я пак и внезапно ми се струва ужасно важно да знам как се казва.

— Коя е тя?

— Има ли значение? Всичко е приключило.

— Щом държиш снимката й в кабинета си, значи, не е приключило. И щом ти се обажда, значи, изобщо не е приключило.

Той ме поглежда объркано.

— Откъде знаеш, че ми се е обаждала?

— Няма значение — тросвам се и упорито повтарям: — Как се казва?

Гледаме се безкрайно дълго. Накрая той не издържа.

— Ивлин. Ивлин Мороу.

„Мороу.“ Познато ми е това име. От надгробната плоча. Името на малкото момиченце, което бе загинало под скалпела на баща ми. А той е спал с майка му? Нещо не се връзва. Защо му е да спи с майката на свой пациент? Но не мога да го попитам, защото няма как да обясня, че съм отворила тайното му чекмедже и съм ровила из личните му документи.

Вместо това питам:

— Защо? — Мразя как звучи гласът ми, сякаш ще се разплача. Ненавиждам слабостта, болката, която прозира под този простичък въпрос.

Лицето му е тебеширено. Гледа ме, сякаш съм го зашлевила.

Но не отговаря.

Излизам от стаята и затръшвам вратата.

Двайсет и шеста глава

Стоя пред вратата на Мати и разсеяно зяпам лъскавите стикери на „Моето малко пони“, които бе налепила като малка. Отвътре чувам същата песен на Pearl Jam — Black. Удрям по дървото с длан.

— Какво искаш?

— Почти седем е. Готова ли си?

Когато не отговаря, бутам вратата и влизам. Мати седи на леглото си по бельо и се взира в тъмнината зад прозореца.

— Така ли ще ходиш у Саманта?

Не отговаря.

Отварям вратата на дрешника й и оглеждам наличното. От доста време не се е занимавала с пране, явно просто хвърля мръсните дрехи на пода. По закачалките висят само няколко блузи, чифт дънки и една пола. Дръпвам една розова фланелка с дълги ръкави и дънките и ги занасям до леглото. Но на последната крачка коленете ми поддават и краката ми омекват като желе.