Чужди очи

През цялото време така отчаяно се опитвах да повярвам, че момче като Зейн би могло да хареса момиче като мен. Да погледнем фактите в очите — той е невероятно готин. Може да има всяко момиче, което си пожелае. Но избра мен. Дали не съм твърде сляпа, за да видя истинската причина? Дали през цялото време не ме е използвал, за да се добере до Мати? Все пак нейният рожден ден бе заграден в червено. Точно както при Софи.

О, по дяволите.

Гаджето ми е извратено и убива мажоретки и вероятно в същия този миг е тръгнал към къщата на Саманта. Трябва да го изпреваря. Да намеря Мати. Лошото е, че къщата на Сам е в другия край на града. Никога няма да стигна навреме.

Изравям телефона от джоба и се обаждам на единствения човек на тоя свят, на когото мога да имам доверие. Ролинс вдига на второто позвъняване.

— Вий? Какво има?

— Ролинс. — Думите излизат едва разбираеми, понеже гърлото ми се е свило. — Ролинс, трябва да ми помогнеш.

— Какво става?

— Можеш ли да дойдеш да ме вземеш? Пред къщата на Зейн съм, на „Арбър“. Побързай! Мисля, че нещо ужасно е на път да се случи. — Измъквам се заднишком от кухнята с чувството, че ако още малко погледам тъпия календар, нищо чудно да повърна.

— Добре ли си? Какъв е адресът? Идвам.

— Просто бързай. Адресът няма значение. Ще те чакам отпред.

— Идвам веднага.

Отново и отново се опитвам да се свържа с Мати, но никой не вдига. От нетърпение започвам да подскачам на място, докато чакам Ролинс да пристигне, и се моля Мати просто да не си чува телефона. Защото отказвам да мисля за друга причина.

„Моля те. Моля те, нека стигна навреме.“

* * *

— Какво точно става? — пита Ролинс, докато кара към квартала на Саманта.

Прехвърлям събитията от миналата седмица и се опитвам да ги пресея в изречение, което евентуално да звучи логично. Но мозъкът ми е изтръпнал. Отказва да работи.

— Просто се тревожа за Мати. Не трябваше да я пускам да ходи сама на купона.

Когато завиваме по улицата на Саманта, пред нас се изпречва стена от коли.

Ролинс изсумтява подразнено и започва да се оглежда за място да паркира. Аз обаче не мога да чакам и хващам дръжката.

— Остави ме отпред! Ще се видим вътре.

— Сигурна ли си? — пита ме Ролинс, но вместо да отговоря, отварям широко вратата и изскачам навън. Успявам да запазя равновесие и хуквам към къщата на Саманта. Няма как да сбъркам къщата, дори да идвам за първи път, което съвсем не е така, защото съм идвала тук милиони пъти в един предишен живот. Светят всички лампи, а нощният въздух пулсира от музиката. На предната веранда стоят две момчета от горния курс и небрежно отпиват от еднолитрови бутилки бира.

— Хей, розовата — изфъфля единият, облечен във футболна фланелка. — Искаш ли биричка?

— Виждали ли сте сестра ми? — питам.

Той се ухилва.

— Сестра ти ли? И тя ли е готина като теб? — Той се пресята и ме хваща за рамото. Аз му се озъбвам и той рязко ме пуска. — Добре де, добре. Ега ти!

Промушвам се покрай тях и влизам в къщата. Стените вибрират от музиката, усещам я с тялото си, а не с ушите.

Надушвам цигари, трева, разлята бира и пот.

Коридорът е претъпкан с пияни хлапета. Озъртам се за Мати, но не я виждам никъде. Изпаднала в паника, избутвам мажоретките и футболистите, които се забавляват да пият шотове от телата си, и връхлитам в кухнята, където двама идиоти се борят с фуния за бира.

През стъклената врата, която води към верандата, зървам бяла тениска, която се прокрадва зад дърветата. Напрягам очи и се взирам в тъмнината. Някаква фигура се втурва напред, минава през струята светлина, падаща от осветената стая на горния етаж, и в този кратък миг я разпознавам.

Зейн.

Носи нещо.

Отварям рязко вратата и излизам в хладната нощ. Вятърът шуми в дърветата и храстите. Зейн е изчезнал. Бавно прекосявам верандата и надничам през ръба.

— Зейн? — Подвиквам колебливо. — Излез на светло!

Иззад едно от дърветата се показва нечия фигура. Наистина е Зейн, лицето му е осветено от светлината, която блика зад гърба ми. Смаян е.

— Вий? Какво правиш тук? Мислех, че си у нас.

— Какво правиш, Зейн? — Погледът ми попада върху червената пластмасова туба, която стиска.

— Трябва да се махаш оттук — казва той и хвърля неспокоен поглед към храстите зад себе си. — Вий. Трябва да бягаш.

— Знам какво си направил, Зейн. Бях там, когато уби Софи.

На лицето му се изписва объркване. Точно в този миг някой друг се показва от сенките.

Белокосата жена.

Ивлин.

Поглеждам Зейн, после Ивлин, после пак него. Какво прави тук любовницата на баща ми? Лицето й се изкривява от ярост и тя започва да крещи.

— Как така е трябвало да е у нас? Нали и двете трябваше да са тук?

Думите „у нас“ се загнездват в съзнанието ми и се опитвам да разбера какво означават, когато отдолу се надига някаква миризма, ужасна миризма, която не мога да сбъркам.

Бензин.

— Няма значение — отбелязва Ивлин. — Сега и двете са тук. — Тя размахва ръка над главата си и виждам, че държи кутийка кибрит.

В главата ми отеква предупредителен сигнал.

По някаква причина тази луда жена възнамерява да запали пожар.

А Мати е някъде вътре.

Кои са тези хора?

И защо ни причиняват всичко това?