Чужди очи

В следващия миг се взирам в собственото си лице, а сестра ми се е привела над мен. Плъзнала съм се в Мати. Виждам всичко от нейната гледна точка, включително собственото си тяло. Направо е нереално.

— Вий? Вий? Добре ли си? — Тя ме дръпва за раменете и очите ми се подбелват.

— О, божичко. Господи. Толкова съжалявам. Аз съм виновна. Веднага ще се облека. И ще ида на купона. Само се събуди! — По бузите й текат сълзи и капят по лицето ми. Не мога да я гледам как се измъчва. Решавам да поема нещата в свои ръце, поне колкото да я успокоя.

Да превзема тялото й, се оказва фасулско. Може би заради общите ни гени, но с лекота раздвижвам крайниците й. Сядам и си поемам няколко глътки въздух.

— Всичко е наред — казвам, макар изобщо да не съм сигурна, че ме чува. Вече дори не я усещам, сякаш е заспала. — Всичко ще е наред. Всичко ще е наред. Ще идем на купона и ще се позабавляваме. Само се успокой.

Когато мускулите й се отпускат, се съсредоточавам и се връщам в своето тяло. Почти усещам енергията, която струи от нея и се влива обратно в моето тяло, което лежи само на сантиметри от нея.

Отварям очи. Мати седи до мен, напълно спокойна.

— Не знам какво стана — казва усмихната. — Но се чувствам много по-добре.

* * *

Саманта завива в алеята пред къщата в 19,05. Мати скача на предната седалка, а аз се промъквам отзад. Саманта ми се усмихва с безкрайно фалшива усмивка, сякаш миналата година изобщо не съществува и все още сме най-добри приятелки.

— Можеш ли да ме оставиш у Зейн? Той ще ме докара.

— Зейн ли? — пита Саманта и ме поглежда.

— Аха. Живее на улица „Арбър“. — Дръпвам колана през скута си и го щраквам. Достатъчно впечатления имам от шофьорските умения на Саманта, та си знам, че не съм в безопасност, когато е зад волана, дори да става дума само за няколко пресечки.

— Ами добре — казва тя неохотно и насочва колата към „Арбър“.

— Ето там — посочвам.

Тя спира в алеята и едва ме изчаква да сляза, преди да даде заден ход със свистене на гумите. Колата изчезва зад ъгъла и чувам как двигателят форсира и набира скорост.

Почуквам на вратата и се зазяпвам в грозната тиква с издълбано лице на демон. Кой ли я е издълбал — Зейн или майка му? Който и да е бил, явно е доста сръчен с ножа.

Почуквам отново и пристъпвам от крак на крак. Искам да поговоря с някого за случилото се с баща ми. Искам да говоря със Зейн.

Но никой не отваря.

И все пак, нали той ме покани да дойда. А ми се струва невъзпитано да вляза сама. Може пък телевизорът да е пуснат твърде силно и да не ме чува. Или пък да е на горния етаж.

Натискам звънеца и зачаквам.

Но когато никой не идва да ми отвори, слагам ръка на топката и натискам. Тя поддава, завърта се надясно и вратата се открехва. Надзъртам в коридора с надеждата да чуя стъпки, да видя как някой идва да провери кой чука.

Но никой не идва.

— Ехо?

Пълна тишина.

Бутам вратата по-широко и се натъквам на странна сцена. Масичка с дълги крака — от онези, на които да си оставиш ключовете или ръкавиците — лежи преобърната, а на пода до нея — счупена ваза. Парчетата стъкло се търкалят редом до изсъхнала роза.

— Ехо?

Влизам вътре и оглеждам бъркотията.

Тая работа не изглежда добре. По-добре да си вървя. Знам, че трябва да си вървя, но по непонятни причини краката ми са като залепени за пода. Трябва да открия Зейн, да се уверя, че е добре.

— Зейн?

Изправям масата и се оглеждам. Широкото пространство отдясно явно е всекидневната.

Май дори различавам очертанията на телевизор в тъмното. Отляво е стълбището. Единствената светлина идва от дъното на дългия коридор, в началото на който съм попаднала.

Краката ми ме понасят към светлината. Озовавам се в малка кухничка в дъното на коридора. В ъгъла, налепен с магнитчета във формата на крави, стърчи малък хладилник в масленозелено. Кръглата дървена маса заема по-голямата част от пространството.

Всеки сантиметър от масата е покрит с документи. Сметки. Рекламни листовки. Разпознавам някои от училищните есета на Зейн. Най-отгоре лежи малък, съвсем обикновен настолен календар. Днешната дата е заградена с червен маркер.

27 октомври.

Рожденият ден на Мати.

Усещането за дежа вю е непреодолимо. Бялото листче, залепено на вратата ни в деня, в който Софи загина, на собствения си рожден ден. Датата бе оградена в червено. Точно това листче стисках, когато се плъзнах в убиеца.

Коленете ми удрят пода.

Листчето е дошло от тази къща.

От Зейн.

Майко мила.

Умът ми препуска и търси обяснение. Трябва да има някаква причина за този календар. Така де, вероятно сума ти хора ползват такива. Например господин Голдън. Най-обикновен настолен календар.

Но не всеки загражда датите в червено.

Опитвам се да си припомня миналата седмица.

Първият ден на Зейн в училище бе денят, в който загина Софи. Съвпадение?

Докато седяхме под скамейките, Зейн отхвърли теорията ми, че някой е убил Софи. Дали не се е страхувал, че ще разбера истината?

Червеното петно на килима ми. Той ли бе залял шкафчето на Мати с боя? Имал е достатъчно време, докато съм била в кабинета на Голдън. А боята не беше шега — беше заплаха.