Да яхнеш Змията

Стресна се и се събуди. Отвори очи и видя гладкото, осеяно със старчески петна лице на Чен Бода. Китайският политик стоеше в стаята и мълчаливо се взираше в него. Беше странно, дори страшно да се събудиш посред нощ и да установиш, че един от най-влиятелните хора в Китай — а може би и в целия свят — те е наблюдавал и е кроил планове, докато си спял. Чен Бода беше на седемдесет и една години. Кожата му имаше цвета на стар калиграфски изписан пергамент — пшениченожълто. Беше висок само метър и петдесет. Западните дипломати отказваха да го приемат на сериозно заради ръста му; мислеха, че е дребнав човек. Това беше грешка, за която едва сега започваха да съжаляват. Чен Бода имаше топли кафяви очи, ангелско изражение и безмилостно сърце.

— Годината беше изпълнена със събития — каза китайският политик на умиращия мафиот от Хонконг, миг след като той отвори очи.

Деляха ги само две години по възраст, но цели петдесет на различна бурна политическа дейност. Чен Бода бе направил главозамайваща кариера в редовете на Китайската комунистическа партия, а Уо Лап Лин се бе издигнал в йерархията на триадата. Духовното им родство се изразяваше във факта, че и двамата се ползваха от лукса на властта по необясним за другите начин.

— Умирам — промълви Уо Лап на мандарински, предпочитания от Китайската комунистическа партия език. — За мен годината наистина ще е изпълнена със събития.

— Как се появяваш на белия свят и как го напускаш са единствените неща в живота, които имат значение — отбеляза възрастният политик.

На устните му играеше усмивка. И двамата знаеха, че тази мъдрост на Конфуций е неточна, ако не и нелепа за тях. И двамата се отличаваха с безмилостни постъпки, извършени между онези две свещени събития.

— Дошъл си да философстваш, а? — прошепна Уили.

— Тази година беше на жин-шен-у-ран — каза китайският политик, говорейки за духовното омърсяване на Китай, което според комунистическото правителство се дължеше единствено на американската намеса във вътрешните работи на страната.

— Аз не съм политик — промълви болният.

— Не е така. Политик си, само че имаш различни цели. Крадеш от Америка, атакуваш я отвътре. Можеш да бъдеш друг вид боец в тази битка. Именно за това искам да поговорим.

Двамата мъже се гледаха и всеки чакаше другият да заговори. Накрая Чен Бода продължи:

— Американците ни заплашват във всичко. Опитват се да бъдат единствената сила в тихоокеанския регион. Тази година изпратиха самолетоносача си „Кити Хоук“ в Жълто море, за да ни попречат да репатрираме нашата отстъпническа провинция Тайван. Това е пряка заплаха срещу националния ни суверенитет. Опитват се да ни поучават по отношение на необходимата реорганизация в Тибет, свързвайки въпроса с техния статут на най-облагодетелствана нация в търговията. Оплакват се, че сме нарушавали човешките права и сме вършели зверства, а те горят гражданите си в Уако и кастрират чернокожи деца в Алабама.

Уили Уо Лап затвори очи от изтощение и от липса на интерес. Никога не се бе вълнувал от тези неща.

— Отегчавам ли те, другарю? — попита Чен Бода.

— Нищожната лястовица не може да разбере възвишените стремежи на орела — каза Уили, отново цитирайки Конфуций, после видя как на устните на политика се появи усмивка.

— Позволи ми да ти предложа сделка — рече високият метър и петдесет властен председател на Китайската комунистическа военна комисия. — Ще ти осигуря бъбреците, от които отчаяно се нуждаеш, но в замяна ще работиш за мен… Искам твоята река на поквара да се превърне в наводнение. Ще атакуваме обществото им отвътре с още наркотици, руски АК-47 и нелегални китайски имигранти, които да крадат от фондовете за обществено осигуряване. Аз ще насочвам усилията ти. Ти ще увеличиш и ще контролираш потока. Ще продължиш да купуваш благоразположението на американските политици. Вече засили значителното си влияние. Ако те разкрият, ти ще бъдеш виновен за този акт на агресия, не Народна република Китай. В замяна ще ти дам живот.

Двамата мъже се изгледаха. Нямаше какво друго да си кажат. Изпитанието беше голямо и за двамата.

Линейката напусна Забранения град. Позлатените плочи на покривите на тази древна част на Пекин блестяха предизвикателно на лунната светлина. Излязоха от града по магистрала „Кианмен Дайжи“ и пристигнаха в трудововъзпитателния лагер, разположен на юг от столицата. Лагерът представляваше огромна сива бетонна крепост без прозорци. Там затваряха хора, арестувани за политически престъпления. Имаше болница за медицински експерименти. Сградата беше пълна с мъже и жени, за които президентът Бил Клинтън твърдеше, че са жертви на режима в Китай.

Чен Бода влезе в операционната на шестия етаж, където спешно бяха повикани и го чакаха тримата най-добри китайски специалисти по трансплантации. Беше четири и петнайсет сутринта.

— Тук ли е донорът? — попита Чен Бода.

Единият от лекарите кимна и поведе дребния политик към съседната стая. През стъклото видяха млад студент дисидент, завързан с ремъци за масата. Той ги погледна с широко отворени от страх очи.