Дамите на Мисалонги

Много малко бяха частните жилища в централната част на Байрон. Градът се издържаше от летовниците, които бяха готови на всичко в желанието си да избягат от влагата и горещината на крайбрежните равнини, а също и от целогодишните посетители, стремящи се да облекчат ревматичните си болки чрез процедурите във водите на горещия минерален извор, който някакво геологическо недоразумение беше поставило под земите на Байрон. По тази причина по „Байрон Стрийт“ имаше множество гостилници и пансиони — притежавани и управлявани най-вече от фамилията Хърлингфорд, разбира се. Байроновият Минерален Комплекс предлагаше съвсем приличен стандарт и удобства за онези, които можеха да си го позволят, а огромният престижен „Хърлингфорд Хотел“ се гордееше с частните бани за своите гости. На онези, чиито парични възможности се простираха само до леглото и закуската, се предоставяха чистите, макар и спартански басейни на Байроновите Минерални Бани, малко зад ъгъла на „Ноел Стрийт“.

Но имаше кой да се погрижи и за онези, които бяха толкова бедни, че изобщо не можеха да си позволят да дойдат в Байрон. Вторият сър Уилям беше изобретателят на Байроновата бутилка (така бе известна тя из Австралия и Южния Пасифик): еднопинтова, артистично източена, кристално прозрачна бутилка с най-добрата изворна вода на Байрон, едва забележимо газирана, с лек (никога прекомерен) разслабителен ефект и определено вкусна. „Виши“ не струва нищо! — така казваха късметлиите, успели да се доберат някога до Франция. Добрата стара „Байронова Бутилка“ не само беше по-хубава, тя беше и доста по-евтина. А на всичко отгоре човек можеше да получи обратно пенито депозит за празното шише. Внимателно преценено изкупуване на акции в стъкларската промишленост бе поставило финалния щрих на този евтин за поддържане, но изключително изгоден финансов местен бизнес, който продължаваше да процъфтява и да носи огромни суми на всички мъжки чеда от поколението на втория сър Уилям. Третият сър Уилям — внук на първия и син на втория, беше текущия президент на империята, известна като „Байронова Бутилка“, и я ръководеше с цялата безмилостност и ненаситност, така характерни за предците-съименници.

Максуел Хърлингфорд, който произхождаше по пряка линия от първия сър Уилям и по право бе един невероятно богат човек, изобщо нямаше нужда от продоволствения си магазин. Обаче търговският инстинкт и умение в Хърлингфордови не умираше лесно и калвинистките предписания, по които кланът се ръководеше, постановяваха, че един мъж трябва да работи, за да гледа Бог на него благосклонно. Стриктното придържане към това правило трябваше да е направило от Максуел Хърлингфорд светец на тази земя, но резултатът беше по-скоро нещо средно между уличен ангел и домашен дявол.

Когато Миси влезе в магазина, един звънец звънна дрезгаво — звук, измислен от Максуел Хърлингфорд, за да възнагради аскетизма и благоразумието си. Той изникна незабавно от долните помещения на задната част, където бяха складирани трици, плява, пшеница, ечемик, овес в натрупани един върху друг конопени чували, защото Максуел Хърлингфорд не само се грижеше за гастрономическите нужди на жителите на Байрон, но също снабдяваше с продоволствие неговите коне, крави, свине, овце и птици. Както се бе изразил един местен шегобиец, чието сено беше изгнило, от Максуел Хърлингфорд нямаше спасение.

На лицето му бе изписано нормалното кисело изражение, а в дясната си ръка носеше голям черпак, от който висяха снопчета фураж.

— Я виж! — изръмжа той и размаха черпака в посока на Миси почти по същия начин, по който сестра му Октавия беше показала проядения от мишки плик с овесени ядки: — Буболечки навсякъде.

— О, Господи! И в насипния овес ли също?

— В по-голямата част.

— Тогава, чичо Максуел, дай ми една кутия овесени ядки за закуска, моля.

— Хубаво е, че конете не са придирчиви — избоботи той, остави черпака и се наведе зад щанда за зеленчуци.

Звънецът отново се събуди за активен живот и през вратата заедно с облак студена мъгла влезе мъж, от който се излъчваше замайващо целенасочена деловитост.

— Майната му, навън е по-студено отколкото между циците на мащеха — каза той и плесна ръце една в друга.

— Сър! Тук има дами!

— Опа-а! — каза новодошлият, без да направи опит да придружи възклицанието си с подходящо извинение. Вместо това той опря корем на тезгяха и малко злобничко се ухили към зяпналата Миси. — Дами, значи, и то в множествено число? Но аз виждам само половинка.

Нито Миси, нито чичо Максуел можаха да съобразят, дали това е обиден намек за невисокия й ръст в този град на гиганти или е оскърбление в смисъл, че тя не е дама. Поради тази причина, преди чичо Максуел да събере мислите си за обичайния му хаплив хумор, непознатият започна да изрежда списъка на нещата, от които се нуждаеше: