Дар от Земята

Друго обаче е по-важното. Сега Кейн държи Милард Парлет в ръцете си. Следователно действията му са предсказуеми. Ето кое е важното. Каквото и да стане, колонистите разполагат с последно и сигурно средство за да избегнат гражданската война.

А Милард Парлет може да се съсредоточи върху човека, който чака отвън. Изпълнението е избрало един от своите за да представи всички оплаквания. И сега този човек сигурно кипи от гняв, задето са го накарали да чака толкова дълго. Парлет включи интеркома.

— Мис Лосен, кажете му да влезе.

— Разбрано.

— Почакайте. Как казвате му беше името?

— Халей Фокс. Лейтенант.

— Благодаря. Бъдете така добра, поискайте от Гама, Делта и Йота сведения за Мат Келер.

— Ще бъде изпълнено, прародителю мой.

Мъгливи демони! И как Кастро се е оправял с тая жена? На устните на Парлет плъзна усмивка. Защо не? Той ще наглежда Съвета на Изпълнението, а Хари Кейн ще се погрижи за останалото. Току-що невидимият убиец бе свалил от гърба му половината от тежестта.

— Това ще е странно равновесие на силите — отбеляза Хари Кейн. — Зад Парлет стои цялото оръжие на планетата, освен това, което сглобяваме в тайната работилница. Зад него са медицинските и енергетичните ресурси и голяма част от капиталите. А ние какво имаме? Мат Келер.

— Добре че поне него имаме — подхвърли Лени.

Край тях по коридора премина със забързана походка червенокоса девойка в сияеща рокля. Аристократка, вероятно дошла да навести някой роднина. Докато ги подминаваше двамата по навик млъкнаха. Хари Кейн се ухили след нея, забавлявайки се от поразения й вид и начина, по който ускори крачка. Съвсем скоро те всички ще трябва да привикнат с тази гледка — свободно разхождащи се из Болницата колонисти.

— Важното е, че му надвихме — заговори Джей Худ. — Или той ни надви, а? Представяте ли си какво ще кажат историците? Ако въобще някога узнаят за това.

Мат лежеше по гръб и разглеждаше тавана.

Решението, което взе, е правилно. Вече не се съмняваше в това. След като владее сила, все някъде трябва да й намери приложение.

Или да й намерят други.

Неблагоприятните мутации обикновено пречат на организма да оцелее достатъчно дълго, за да създаде потомство. Единствената му надежда да има деца е като потисне напълно своя „късмет“ — поне в личния живот. Невидимият не би стигнал далеч в едно цивилизовано общество.

Някой влезе. Очите на Мат се завъртяха чевръсто, привлечени от ярките цветове на роклята й.

— Моля за извинение — каза девойката и се обърна за да излезе. Беше висока, стройна и привлекателна — с тъмночервени коси, накъдрени в невъобразими вихри. За такава рокля не можеше да мечтае нито една жена на Делта — едновременно свободна и достатъчно тясна, за да не скрива формите. Платът просто сияеше. Необичайно миловидното й лице с разширени ноздри и широки скули издаваше в нея чистокръвната аристократка.

— Почакайте — помоли я Мат.

Тя се извърна удивено — не толкова от думите, колкото от колонисткия му акцент. Сетне изправи рамене, вдигна гордо брадичка, а устните й се превърнаха в тънка линия. Мат се изчерви.

Но още преди девойката да му обърне гръб той произнесе мислено:

„Погледни ме.“

Тя не се обърна. Брадичката й се отпусна, а лицето й придоби нежен и замислен израз.

„Не сваляй очи от мен — продължаваше да нашепва мислено Мат. — Ти ме харесваш, нали? Точно така. Продължавай да гледаш.“

Тя пристъпи бавно напред.

Мат отслаби контрола. Момичето направи още една крачка и изведнъж лицето й се изкриви от ужас. Тя се обърна и избяга от стаята, преследвана от кънтящия смях на Мат.

Неблагоприятна мутация ли?

Може би не съвсем.

Корабът на Външните приличаше на играчка за елха — топка със сърмени пръстени, преплитащи се и кръстосващи се един друг от всички страни, без да се докосват никъде. Диаметърът му беше колкото на Ню Йорк, с почти същия брой население, но населен от същества, наподобяващи черни възлести камшици със задебелени дръжки.

Изнесеният на мили отпред с помощта на закрепващи въжета термоядрен двигател озаряваше корпуса на кораба с мътна светлина. Грамадните товарни хангари си разменяха изострени от вакуума сенки, а в граничната линия между светлината и сянката се помещаваше екипажът. Те лежаха с глави на светло, а разперените им опашки се криеха в сянката, изсмуквайки енергия с помощта на термоелектрически вериги. Ядреното излъчване се процеждаше без никаква вреда през телата им. Времето течеше бавно, лениво.

Малко са нещата, с които можеш да се занимаваш в междузвездното пространство.

Но ето, че курсът им беше пресечен от синкав актиничен пламък, разхвърлящ наоколо с небрежна разточителност високо енергетични частици и електромагнитно поле.

След секунди обектът се изгуби от погледа, дори за свръхчувствителните очи на Външните. Но не и за корабните уреди. След час Външните засякоха неговото положение, скорост, маса, устройство и тяга. Той беше механичен, конструиран от метал, движеше се с помощта на термоядрен реактор и поглъщаше междузвездния водород. Не съвсем примитивно устройство, но почти…

Създадено от потенциални клиенти.