Даровита

— Нищо подобно — възрази Ол. — Баща му е приятел на Съвета. В този дом навярно те споменават с добро, милейди.

— Но сигурно е чувала историите… — Катса не се доизказа.

— Вероятно — съгласи се Ол. — Но според мен ти се възхищава.

Гидън се засмя.

— Ти наистина будиш възторзи, Катса!

Когато момичето дойде отново, той я попита как се казва.

— Лейни — прошепна тя и очите й се стрелнаха отново към Катса.

— Виждаш ли нашата лейди, Лейни? — попита Гидън.

Момичето кимна.

— Страх ли те е от нея? — продължи той.

Момичето прехапа устни, но не отговори.

— Тя няма да ти причини нищо лошо — обясни Гидън. — Разбираш ли? Но ако някой друг те нарани, лейди Катса ще го накаже.

Катса остави вилицата си и погледна Гидън. Не очакваше да се застъпи за нея.

— Разбираш ли? — повтори Гидън.

Детето кимна и пак погледна Катса.

— Искаш ли да се ръкувате? — попита Гидън.

Момичето поразмисли. После протегна длан към Катса.

Нещо се надигна у нея, нещо, за което не намираше думи. Нещо като тъжна радост, че това крехко създание иска да я докосне. Протегна ръка и улови тънките пръсти на детето.

— Приятно ми е да се запознаем, Лейни.

Лейни се ококори, пусна ръката на Катса и хукна към кухнята. Ол и Гидън се засмяха.

— Никога не опровергаваш зловещата си слава, Катса — укори я Гидън. — Нищо чудно, че нямаш много приятели.

Колко характерно за него да превърне благородния жест в критика! Любимото му занимание бе да й посочва недостатъците. И не я познава изобщо, ако смята, че копнее за приятели.

Катса нападна храната, глуха за разговора им.

Дъждът не спря. Гидън и Ол седяха доволно в трапезарията и бърбореха с търговците и гостилничаря. Катса обаче не понасяше бездействието. Идеше й да се разкрещи. Излезе и отиде в конюшнята, но там подплаши момче, не по-голямо от Лейни, което четкаше кон, качено върху трикрак дървен стол. Очите й постепенно се приспособиха към сумрака и тя различи, че е нейният кон.

— Не исках да те стресна — извини се Катса. — Просто търся място да се поупражнявам.

Момчето скочи от стола и побягна. Катса разпери ръце. Е, сега поне конюшнята остана изцяло на нейно разположение. Размести балите със сено, седлата и греблата, за да освободи място, и започна да рита и да размахва юмруци във въздуха. Въртеше се и се премяташе, съсредоточена върху въздуха, пода, стените наоколо, конете и въображаемите противници. Постепенно съзнанието й се успокои.

На вечеря Ол и Гидън й съобщиха интересна новина.

— Крал Мургон е обявил, че в замъка му е извършена кражба. Преди три нощи.

— Нима? — Катса погледна първо Ол, а после и Гидън. И двамата приличаха на котки, приклещили мишка в ъгъла. — И какво са му откраднали?

— Обяснил само, че откраднатото е изключително ценно — отвърна Ол.

— Велики небеса! — възкликна Катса. — И кого набеждават за кражбата?

— Според някои било момче с Дарба — обясни Ол. — Нещо като хипнотизатор, който приспал кралските стражи.

— Други споменават за мъж като великан — добави Гидън. — Притежавал воинска Дарба и сразил стражите един по един.

Гидън се разсмя гръмогласно, а Ол се подсмихна над чинията.

— Любопитни новини! — отбеляза Катса и попита с надеждата въпросът й да прозвучи нехайно: — Разбрахте ли нещо друго?

— Забавили се доста — уточни Гидън, — защото отначало решили, че виновникът е в замъка. Някакъв гостенин с Дарба да се сражава. — Той сниши глас. — Представяш ли си? Какъв късмет!

— Какво им е казал този гостенин? — попита привидно невъзмутимо Катса.

— Очевидно нищо полезно — махна Гидън. — Твърдял, че не знае нищо.

— Какво са му сторили?

— Не знам — вдигна рамене Гидън. — Нали е боец? Едва ли са успели да му сторят нещо.

— Кой е той? Откъде е?

— Не знам. — Гидън я сръга с лакът. — Хайде, Катса! Пропускаш главното. Няма значение кой е. Изгубили са часове да го разпитват. Когато се сетили да търсят другаде крадците, било късно.

Катса разбираше — по-добре от Гидън и Ол — защо Мургон е прахосал толкова време да разпитва гостенина. И защо се е постарал да скрие откъде идва той. Мургон едва ли искаше да го заподозрат, че е похитил Тийлиф и го е затворил в тъмницата си.

Но защо лиенидът не беше казал нищо на Мургон? Защо я беше защитил?

Проклетият дъжд трябваше да спре, за да се върнат в града на Ранда и при Рафин.

Катса отпи глътка и остави чашата върху масата.

— Какъв късмет за крадците!

Гидън се ухили.

— И още как!

— Научихте ли още нещо?

— Сестрата на гостилничаря има бебе на три месеца — отвърна Ол. — Онази сутрин се уплашили. Сторило им се, че едното му око потъмнява, но се оказало само игра на светлосенки.

— Колко интересно! — Катса поля месото си със сос.

— Кралицата на Монсий тъгува ужасно за дядо Тийлиф — подметна Гидън. — Един монсийски търговец го спомена.

— Чух, че спряла да се храни — изсумтя Катса. Намираше го за глупав начин да скърбиш.

— И още нещо — продължи Гидън. — Затворила се с дъщеря си в покоите си. Позволявала само на прислужницата си да влиза. Не допускала дори съпруга си.

Това вече беше не само глупаво, но и необяснимо.

— Разрешава ли на дъщеря си да яде?