Даровита

— За теб е — отбеляза Рафин, — защото в момента не съм син на баща си и той не изпраща прислужници да ме съпровождат. — Засмя се и се отдалечи. — Радвам се, че се върна — подвикна й през рамо и изчезна през сводест портал.

Прислужникът беше сред най-префърцунените лакеи на Ранда.

— Лейди Катса… — поклони се той. — Добре дошла отново у дома! Кралят иска да разбере дали мисията ви на Изток е протекла успешно.

— Кажи му, че е била успешна — отвърна Катса.

— Много добре, милейди. Кралят иска да се облечете за официална вечеря.

Катса присви очи.

— Иска ли и нещо друго?

— Не, милейди. Благодаря, милейди.

Мъжът се поклони отново и се отдалечи припряно.

Катса нарами торбите си и въздъхна. Заръчаше ли й кралят да се облече за вечеря, означаваше да надене рокля и да се яви с прическа и накити по ушите и шията. Означаваше, че кралят възнамерява да я настани до някой лорд, който иска съпруга, макар да няма предвид точно нея. Бързо щеше да разсее страховете му и най-вероятно да се извини с неразположение, за да си тръгне преди края на вечерята. Реши да се престори, че я боли глава. Прииска й се да изпробва лекарството на Рафин и косата й да посинее, за да си отдъхне от вечерите на Ранда.

Рафин се появи отново — един етаж над нея, надвесен от парапета пред лабораторията му.

— Кат! — извика й.

— Какво има?

— Изглеждаш объркана? Забрави ли къде са стаите ти?

— Отлагам удоволствието.

— Докога? Искам да ти покажа откритията си!

— Заръчаха ми да се наконтя за вечеря.

Той се ухили.

— Е, в такъв случай ще ти трябват векове.

Той се разсмя злорадо, а тя откъсна катарамата на едната си торба и го замери с нея. Той изпищя и се хвърли на пода, а катарамата улучи стената зад него. Надзърна над парапета и тя му се усмихна, скръстила ръце на хълбоците.

— Пропуснах нарочно!

— Фукла! Ела, ако ти остане време!

Помаха й и влезе в работилницата си.

В този момент й се мярна нечий силует.

Стоеше вляво, един етаж над нея. Наблюдаваше я облакътен на парапета, с разкопчана на врата риза. Златни халки висяха от ушите му. Ръцете му бяха накичени с пръстени. Косата му беше тъмна. Върху челото му личеше малък белег точно над окото.

Очите му… за пръв път виждаше такива очи. Едното сребърно, другото — златно. Сияеха върху смуглото му лице — причудливи, разнородни. Изненада се, че не просветнаха в тъмното при първата им среща. Не приличаха на човешки очи. Не можеше да откъсне поглед от тях.

Към него приближи дворцов прислужник и го заговори. Той се изправи, обърна се към мъжа и му отговори нещо. Когато прислужникът се оттегли, лиенидът отново насочи очи към Катса и се облакъти на парапета.

Катса разбираше, че стои в центъра на градината и се взира в лиенида. Разбираше, че трябва да се раздвижи, но нямаше сили.

Той повдигна едва забележимо вежди и устните му се извиха в сянка на усмивка. Кимна й леко и я освободи от магията.

Предизвикателен, помисли си тя. Предизвикателен и самонадеян. Каквато и игра да играеше, щеше да остане разочарован, защото тя нямаше да се включи. Грийнинг Грандемалион наистина!

Отлепи поглед от него, преметна торбите си по-високо върху рамото и се насили да тръгне към двореца. През цялото време усещаше как странните очи прогарят гърба й.

Седма глава

Хелда бе дошла да работи като дойка в двореца на Ранда горе-долу по същото време, когато Катса започна да изпълнява присъдите на Ранда. Незнайно защо, тя се страхуваше от Катса по-малко от другите. Навярно защото бе родила дете с Дарба. Не воин, само плувец — умение, което кралят бе сметнал за непотребно. Бяха върнали момчето у дома и Хелда виждаше как съседите го отбягват и му се присмиват само защото умее да се движи във водата като риба. Или защото едното му око е черно, а другото синьо. Сигурно Затова когато прислужниците я предупредиха да страни от племенницата на краля, Хелда премълча мнението си.

По онова време Катса, разбира се, бе твърде голяма да я отглежда дойка, а и децата от двореца не оставяха Хелда да стои със скръстени ръце. Но тя идваше понякога на тренировките й. Сядаше и наблюдаваше как детето разкъсва с юмруци чучелата и житото бликва от разпорените чували и се разлива по пода като кръв. Никога не се заседяваше дълго, Защото питомците й я чакаха, но Катса все пак я забелязваше, както забелязваше всички, които не я отбягват. Не си правеше обаче труда да разпитва. Нямаше причини да се сближава с прислужница.

Един ден обаче Хелда дойде, когато Ол го нямаше и Катса тренираше сама в залата. Детето спря да нагласи ново чучело и Хелда го заговори:

— В двореца говорят, че сте опасна, милейди.

Катса огледа изпитателно възрастната жена — сивата коса, сивите очи и закръглените й ръце, скръстени над закръгления корем. Жената задържа погледа й както никой друг, освен Рафин, Ол и краля. Катса сви рамене, нарами чувал с жито и го окачи върху кука, забита в дървен стълб в средата на залата.

— Първият мъж, когото убихте, милейди… — продължи Хелда, — онзи братовчед. Наистина ли искахте да го убиете?