Даровита

Хелда остави роклята и седна на ръба на ваната. Насапуниса си пръстите и започна да разделя заплетените къдрици бавно, косъм по косъм.

— Ако я бяхте вчесвали веднъж дневно, милейди, това нямаше да ви сполети.

Катса изсумтя.

— Гидън щеше да се посмее добре, че се опитвам да се разкрася.

Хелда се залови да разплита друг възел.

— Не мислите ли, че Гидън ви харесва, милейди?

— Хелда — отвърна Катса, — колко време според теб губя в размисли кой джентълмен ме харесва и кой не?

— Недостатъчно — закима енергично Хелда.

В гърлото на Катса забълбука смях. Бедната Хелда. Виждаше каква е Катса и какво прави и не се опитваше да си затваря очите. Ала не можеше да си представи, че има жена, която не иска да е красива и не мечтае за легион обожатели. Вярваше, че у Катса живеят две жени, но как ги съвместява в ума си оставаше истинска загадка.

В голямата трапезария Ранда седеше на почетното място на маса с размерите на театрална сцена. Около нея три ниски маси бяха разположени така, че всички гости да виждат краля.

Ранда, висок мъж, по-висок дори от сина си, по-широкоплещест и с по-дебел врат, имаше руса коса и сини очи като Рафин, но те не бяха весели очи като Рафиновите. Очите на Ранда загатваха, че всеки е длъжен да изпълнява заповедите му, и заплашваха да ти причинят злочестини, ако му откажеш желаното. Не беше несправедлив, освен към онези, които престъпваха волята му, ала искаше винаги да става така, както той желае. В противен случай решаваше, че са престъпили волята му. Тогава виновникът имаше всички основания да се страхува от очите му.

На вечеря не изглеждаше страховит. На вечеря беше арогантен и шумен. Канеше този или онзи да седне до него на високата маса. Най-често Рафин, но никога не го слушаше какво говори и току го прекъсваше. Рядко канеше Катса. Ранда странеше от нея. Предпочиташе да я гледа отвисоко и да й подвиква от разстояние, защото крясъците му привличаха вниманието на цялата зала към племенницата му, към безценното му оръжие. Боязън обземаше гостите и всичко се подреждаше по волята на Ранда.

Тази нощ Катса седеше на масата вдясно от Ранда — обичайното й място. Носеше зелената копринена рокля и едва се удържаше да не скъса ръкавите, които се разширяваха над китките й и се натапяха в чинията, ако не внимава. Тази рокля поне прикриваше гърдите й до голяма степен, за разлика от други. Хелда не вземаше предвид изискванията й, когато й поръчваше дрехи.

Гидън седеше вляво от нея. Лордът вдясно от нея — навярно поредният кандидат-жених — не беше възрастен, но изглеждаше по-възрастен от Гидън: дребен мъж с изпъкнали очи и широка уста — приличаше поразително на жаба. Името му беше Давит, пограничен лорд от Североизточен Мидлънс — район, граничещ и с Нандър, и с Естил.

Оказа се приличен събеседник; беше искрено загрижен за земята си, стопанствата и селата и Катса го обсипваше с въпроси, а той й отговаряше охотно. Отначало седеше на тръни, свит върху далечния ръб на стола, и докато разговаряха, гледаше рамото, носа и ухото й, но никога лицето й. Постепенно се поуспокои, че Катса няма да го ухапе; отпусна се, настани се удобно и разговорът потръгна гладко. Катса го оцени като необичайно добър сътрапезник, този лорд Давит от Североизточен Мидлънс. Във всеки случай й помагаше да устои на порива да изтръгне фуркетите за коса, които се забиваха в скалпа й.

Противно на желанието й лиенидският принц също я разсейваше. Седеше в отсрещния край на залата и постоянно се мержелееше пред очите й, независимо от опитите й да не го поглежда. Понякога усещаше как я наблюдава. Беше дързък и съвсем различен от другите гости, които както винаги старателно се преструваха, че я няма. Хрумна й, че очите му я смущават не само защото са странни, а и защото не се страхуват да срещнат нейните. Погледна го веднъж, когато сведе глава, но той вдигна очи и ги впи в нейните. Давиш зададе два пъти един и същи въпрос, докато Катса най-сетне го чу и извърна лице от лиенида, за да му отговори.

Скоро щеше да й се наложи да застане срещу тези очи. Налагаше се да поговорят. Трябваше да реши какво да прави с него.

Лорд Давит би се успокоил съвсем, ако разбере, че Ранда няма да му предложи ръката й, прецени тя и попита:

— Лорд Давит, имате ли съпруга?

Той поклати глава.

— Само това липсва в имението ми, милейди.

Катса се вторачи в телешкото с моркови в чинията й.

— Чичо ми е много разочарован, защото не възнамерявам да се омъжвам.

Лорд Давит отвърна след кратко мълчание:

— Съмнявам се дали чичо ви е единственият разочарован.

Катса погледна замислено дребното му лице и се усмихна.

— Лорд Давит, вие сте истински джентълмен.

В отговор лордът се усмихна.

— Мислите, че не съм искрен, милейди, но грешите. — Той се приведе към нея и прошепна: — Искам да говоря със Съвета.

Оживена гълчава огласяше трапезарията, но Катса го чу. Впери поглед в масата и разбърка супата си.

— Облегнете се назад. Дръжте се, сякаш водим непринуден разговор. Не шепнете, за да не привличате внимание.