Читаем Даровита полностью

Лордът се отдръпна. Вдигна показалец към прислужницата да му донесе още вино. Изяде няколко хапки от телешкото и се обърна отново към Катса.

— Това лято времето беше много милостиво към възрастния ми баща, милейди. Горещините го измъчват, но на североизток беше прохладно.

— Радвам се да го чуя — кимна Катса. — Информация ли имате или молба?

Лордът отговори с пълна с моркови уста.

— Информация. — Отряза нова хапка от телешкото. — Все по-трудно ми е да се грижа за него, милейди.

— Защо?

— Възрастните не понасят неудобствата. Наш дълг е да им създаваме удобства… и да ги пазим.

Катса кимна повторно.

— Правдиви думи.

Лицето й изглеждаше безучастно, но сърцето й затуптя развълнувано. Ако информацията касаеше лиенидския старец, всички щяха да пожелаят да я чуят. Тя пъхна ръка под тежката покривка и докосна Гидън по коляното. Той се приведе леко към нея, без да извръща поглед от дамата от другата му страна.

— Вие сте добре осведомен човек, лорд Давит — каза тя на лорда или по-скоро на чинията си, за да я чуе Гидън. — Надявам се да успеем да поговорим пак, докато сте в двореца.

— Благодаря, милейди — промърмори лорд Давит. — И аз се надявам.

Гидън щеше да съобщи на другите. Щяха да се срещнат през нощта в покоите й, защото се намираха в уединен кът в двореца и защото само в нейните стаи не сновяха прислужници. Преди това щеше да се отбие при Рафин. Дори дядо Тийлиф да спеше, искаше да се увери със собствените си очи, че е добре.

Катса чу кралят да изрича нейното име и раменете й се вкамениха. Не го погледна, за да не го насърчава да я заговори. Не разбра думите му; най-вероятно разказваше на някой гост на какво е способна. Смехът му се понесе над масите в просторната мраморна зала. Катса се постара да не сбърчва недоволно чело.

Лиенидският принц я наблюдаваше. Усещаше погледа му. Горещина плъзна по гърба й и пропълзя към главата й.

— Милейди — попита лорд Давит, — да не би да ви призля? Изглеждате зачервена?

Гидън се обърна към нея с угрижено лице. Докосна я по ръката.

— Добре ли си?

Тя се отдръпна рязко.

— Винаги съм добре — процеди през зъби и внезапно почувства необходимост да излезе от залата.

Да забрави гръмките гласове и смеха на чичо си, задушаващата загриженост на Гидън и жарките очи на лиенида. Да излезе навън, да намери Рафин или да остане сама. Иначе щеше да изгуби самообладание и да извърши нещо немислимо.

Изправи се. Гидън и лорд Давит скочиха на крака. Лиенидът също стана. Един по един мъжете забелязаха, че е права и станаха. Залата се смълча и всички се втренчиха в нея.

— Какво има, Катса? — попита Гидън и се пресегна отново към нея.

За не се посрами пред всички в залата, тя му позволи да я улови за ръката, макар да усещаше дланта му като нагорещено желязо, впито в кожата й.

— Нищо — отвърна. — Съжалявам. — Обърна се към краля, единственият мъж в залата, който не беше станал. — Простете ми, кралю… Седнете, моля. — Махна с ръка към масите. — Седнете.

Джентълмените насядаха бавно и гласовете се надигнаха отново. Кралят се засмя — на нея, разбира се. Катса се обърна към лорд Давит.

— Моля да ме извините, милорд. — Обърна се към Гидън, който още я стискаше за ръката. — Пусни ме, Гидън. Искам да се поразходя навън.

— Ще дойда с теб — надигна се той, но предупреждението в очите й го възпря. — Добре, Катса, прави каквото щеш.

В гласа му долови обида. Навярно се бе отнесла грубо с него, но какво толкова? Искаше само да излезе от тази зала и да отиде някъде, където няма да чува досадното бръщолевене на чичо си. Обърна се, стараейки се да не поглежда към лиенида. Насили се да тръгне бавно и спокойно към вратата в дъното на залата. Щом прекрачи прага, побягна.

Втурна се по коридорите. Свиваше тичешком край ъглите и профучаваше край прислужници, които се притискаха разтреперани към стените. Най-сетне влетя в тъмната градина.

Прекоси мраморния плочник, издърпвайки фуркетите от косата си. Въздъхна, когато къдриците се спуснаха свободно върху раменете й. Тези фуркети, тази рокля, тази обувки — как само пристягаха краката й, — и противните обеци, които я гъделичкаха по брата… Принуждаваха я да стои като истукана с изпружен гръб. Заради тях не успя да изтърпи нито миг повече изтънчената вечеря на чичо си. Свали обеците и ги хвърли във фонтана му. Да ги намира, който ще!

Не, не бива така, защото ще плъзнат слухове. Целият Двор ще започне да гадае защо е хвърлила обеците във фонтана на чичо си.

Катса събу обувките, повдигна полите на роклята и нагази във фонтана. Студената вода обви пръстите на краката и глезените й и тя въздъхна доволно. Какво облекчение след тесните обувки! Зарече се тази нощ да не ги слага повече.

Заджапа към сиянията във водата и си взе обеците. Изсуши ги върху полата, пъхна ги в корсета, за да не ги изгуби, и остана във фонтана, наслаждавайки се на хладината, обгръщаща стъпалата й, на лекия ветрец в градината, на нощните звуци. Докато шумът отвътре не й припомни колко ще я одумват, ако я сварят боса и разчорлена във фонтана на крал Ранда. Щяха да помислят, че полудява.

Полудяваше ли наистина?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Сердце дракона. Том 9
Сердце дракона. Том 9

Он пережил войну за трон родного государства. Он сражался с монстрами и врагами, от одного имени которых дрожали души целых поколений. Он прошел сквозь Море Песка, отыскал мифический город и стал свидетелем разрушения осколков древней цивилизации. Теперь же путь привел его в Даанатан, столицу Империи, в обитель сильнейших воинов. Здесь он ищет знания. Он ищет силу. Он ищет Страну Бессмертных.Ведь все это ради цели. Цели, достойной того, чтобы тысячи лет о ней пели барды, и веками слагали истории за вечерним костром. И чтобы достигнуть этой цели, он пойдет хоть против целого мира.Даже если против него выступит армия – его меч не дрогнет. Даже если император отправит легионы – его шаг не замедлится. Даже если демоны и боги, герои и враги, объединятся против него, то не согнут его железной воли.Его зовут Хаджар и он идет следом за зовом его драконьего сердца.

Кирилл Сергеевич Клеванский

Фантастика / Фэнтези / Самиздат, сетевая литература / Боевая фантастика / Героическая фантастика