Даровита

В лабораторията на Рафин светна лампа, но в крайна сметка реши, че не иска да се вижда с него. Не искаше да седи и да разговаря. Искаше да се движи. Движението щеше да уталожи кипналия й ум.

Катса излезе от фонтана и надяна каишките на обувките си на китките. Затича.

Осма глава

Стрелбището беше пусто и тъмно. Една-единствена факла гореше пред стаята с лъковете. Катса запали факлите в дъното и когато се върна в предната част на залата, чучелата с човешка форма чернееха на фона на светлината зад тях. Грабна наслуки един лък и наръч от най-светло боядисаните стрели. Започна да забива стрела след стрела в коленете на мишените. После в бедрата, в лактите, в раменете, докато изпразни колчана. Можеше да разоръжи и да обезвреди всекиго с този лък посред нощ, това беше ясно. Взе друг. Издърпа стрелите от мишените. Започна отново.

На вечерята излезе от кожата си незнайно защо. Ранда не я заговори, дори не я погледна, само спомена името й. Обичаше да се хвали с нея, сякаш способностите й са негово творение. Сякаш тя е стрелата, а той — стрелецът, чиято точност я запраща право в целта. Не, не стрела… По-скоро куче. За Ранда тя беше свирепо куче, което той е усмирил и обучил. Насъскваше я срещу враговете си и я освобождаваше от клетката, за да й позагладят косъма и той да я представи на гостите си, колкото да ги сплаши.

Катса не забелязваше колко бързо и съсредоточено, колко яростно издърпва стрелите от колчана, как опъва тетивата, преди първата стрела да се е забила в мишената. Едва когато долови нечие присъствие, тя се изтръгна от унеса и осъзна как изглежда.

Наистина беше свирепа. Бърза и точна дори с посредствен лък, извит лошо, опънат лошо. Нищо чудно защо Ранда се отнася така с нея.

Знаеше, че зад нея стои лиенидът. Не му обърна внимание, но забави темпото; преструваше се, че се прицелва дълго в коленете и в бедрата, преди да пусне стрелата. Усети пръстта под краката си и си спомни, че е боса, че косата й се спуска върху раменете, а обувките й са захвърлени някъде пред оръжейницата. Сигурно ги беше забелязал. Тези очи едва ли пропускаха нещо. Е, и той нямаше да изтърпи глупавите обувки и фуркетите за коса, ако главата му скимти от болка. Или щеше да ги изтърпи? Накитите по ушите и по пръстите му сякаш не му пречеха. Лиенидите явно бяха суетни люде.

— Убиваш ли със стрели? Или само раняваш?

Спомни си дрезгавия му глас от замъка на Мургон. Вземаше я на подбив и сега, както и тогава. Не се обърна към него. Извади още две стрели от колчана, нагласи ги една до друга на тетивата, издърпа я и я пусна. Едната се заби в главата на чучелото, втората — в гърдите му. Забиха се с приятно приглушено тупкане и засияха бледо, озарени от трептящите пламъци на факлите.

— Никога не бих допуснал грешката да те предизвикам на двубой с лъкове.

В гласа му звънна смях. Катса остана с гръб към него и посегна за нова стрела.

— Не се отказа толкова лесно при предишната ни среща — напомни му тя.

— О, да, защото и аз притежавам Дарба да се бия. Но не ме бива толкова с лък и стрела.

Катса не устоя на изкушението. Заинтригува се. Погледна го. Сенките закриваха лицето му.

— Наистина ли?

— Дарбата ми помага при ръкопашен бой — обясни той. — Или когато се сражавам със сабя. Но не подобрява уменията ми с лъка.

Той се облегна на голямата каменна плоча, където стрелците си оставяха оръжията, и скръсти ръце. Беше започнала да свиква с вида му, с нехайния му вид, сякаш ще задреме всеки момент. Но не се заблуждаваше. Знаеше, че ако се спусне към него, той ще реагира светкавично.

— Значи имаш предимство, когато си близо до противника — отбеляза тя.

Той кимна.

— Навярно отбягвам стрелите по-бързо от човек без Дарба, но когато стрелям, всичко зависи от мен.

— Хмм…

Катса му повярва. Дарбите бяха странно нещо: проявяваха се различно у всеки.

— И с нож ли се прицелваш умело като с лък? — попита той.

— Да.

— Непобедима си, лейди Катса.

Отново долови смеха в гласа му. Изгледа го замислено и тръгна към мишените. Спря пред „убитото“ чучело и издърпа стрелите от бедрата, от гърдите и от главата му.

Той търсеше дядо си, а Катса знаеше къде е дядо му. Но не й се струваше безопасно да му се довери.

Обиколи мишените и прибра всички стрели. Усещаше, че той я наблюдава и очите му, впити в гърба й, я заставиха да тръгне към далечния край на стрелбището и да угаси факлите една по една. Когато угаси последната, тъмнината я обгърна и тя разбра, че е невидима.

Обърна се към него, за да го огледа скришом в сиянието на факлата пред оръжейницата. Той обаче се взираше право в нея, попрегърбен, скръстил ръце. Невъзможно беше да я вижда, но тя не издържа на втренчения му поглед, макар да знаеше, че очите му не я различават в мрака.

Прекоси стрелбището и застана на светло. Той й се усмихна леко. Пламъкът на факлата озари очите му едното златно, другото сребърно. Приличаха на очи на котка или на друго нощно създание.

— Дарбата помага ли ти да виждаш в тъмното? — попита Катса.

Той се засмя.

— Как не! Защо?