Даровита

— Ще ти донеса лед от зимника, По. Хайде, Бан, воините ни се нуждаят от помощ.

Рафин и Бан излязоха от стаята. Катса и По се обърнаха пак към Тийлиф. Очите на стареца бяха отворени.

— Дядо… — промълви По.

— По? — Гласът му звучеше пресипнало. — По… — Прочисти с мъка гърло и се отпусна изтощен върху леглото. — Велики морета, момче! Как се озова тук?

— Търсех те, дядо.

— Застани по-близо до лампата, момче — настоя Тийлиф. — Какво, в името на Лиенид, си направил с лицето си?

— Няма нищо, дядо. Бих се.

— С какво? С глутница вълци?

— С лейди Катса — По посочи Катса, застанала до леглото. — Не бой се, дядо. Беше приятелска схватка.

Тийлиф изсумтя.

— Приятелска схватка. Изглеждаш по-зле от нея, По.

По избухна в смях. Смееше се много този лиенидски принц.

— Намерих достоен противник, дядо.

— Повече от достоен — съгласи се Тийлиф. — Ела тук, дете — обърна се към Катса. — Застани до светлината.

Катса заобиколи леглото и коленичи от другата му страна. Тийлиф я погледна и тя внезапно се почувства неловко с прашното си, окървавено лице и чорлавата коса. Дали старецът щеше да се стъписа от неприятната гледка?

— Скъпа моя, ти ми спаси живота.

— Принце — отвърна Катса, — спаси го моят братовчед Рафин с церовете си.

— Да, Рафин е добро момче — старецът я потупа по ръката. — Но знам какво направи ти. Спаси ми живота, макар да не разбирам защо. Съмнявам се някой лиенид да ти е сторил добро.

— Никога не съм срещала лиенид — призна Катса. — Преди теб, принце. Но вие изглеждате добър човек.

Тийлиф затвори очи. Сякаш потъна във възглавниците. От гърдите му се изтръгна мъчителна въздишка.

— Така заспива — обясни Рафин от прага. — Силите му ще се възвърнат, когато си отпочине. — Носеше нещо, увито в кърпа. Подаде го на По. — Лед. Притисни го към окото си. Изглежда ти е сцепила и устната. Къде другаде те боли?

— Навсякъде — отговори По. — Чувствам се като стъпкан от конски табун.

— Катса! — скастри я Рафин. — Искаше да го убиеш ли?

— Ако исках да го убия, щеше да е мъртъв — каза Катса и По се засмя отново. — Нямаше да се смее — добави тя, — ако беше толкова зле.

Не беше толкова зле; Рафин установи, че няма счупени кости и рани, които ще заздравеят трудно. После се зае с Катса. Огледа драскотината върху брадичката й и избърса калта и кръвта по лицето й.

— Не е дълбока. Само драскотина — поясни той. — Други болежки?

— Не. Дори не усещам раната.

— Тази рокля ще се пенсионира — отсъди Рафин. — Хелда ще те нахока здравата.

— Да, много ми е мъчно за роклята, няма що!

Рафин се усмихна. Улови я за ръцете и я огледа от главата до петите. Засмя се.

— Смешна съм, а? — попита Катса. — Забрави ли, че си боядиса косата синя?

— За пръв път в живота си имаш вид на човек, който се е бил — прецени той.

Катса разполагаше с пет стаи. Спалня с тъмни завеси и гоблени, избрани от Хелда, защото Катса отказа да изрази мнение по въпроса. Спалня, облицована с бял мрамор — просторна и хладна, практична. Трапезария с изглед към градината и масичка, където ядеше — понякога с Рафин или с Хелда, или с Гидън, стига да не я влудяваше. Дневна с меки столове и възглавнички, отново избрани от Хелда. Не използваше дневната.

Петата стая й служеше за работно помещение, но не помнеше кога за последно бродира, плете или кърпи копринени чорапи. Честно казано не помнеше кога за последно е обувала копринени чорапи. Беше превърнала стаята в склад за оръжия — саби, ками, ножове, лъкове и тояги лежаха струпани край стените. В средата на стаята имаше голяма стабилна маса и сега там провеждаха срещите на Съвета.

Катса се изкъпа втори път и върза косата си на тила. Хвърли роклята в камината в спалнята и с особено задоволство проследи димящата й гибел. Пристигна момчето, което щеше да стои на пост, докато Съветът разисква. Тя влезе в работната стая и запали факлите, забучени по стените между ножовете и лъковете й.

Рафин и По дойдоха първи. Косата на По беше влажна от банята. Посинялата кожа около окото му — златното око — му придаваше още по-дръзко изражение. Облегна се на масата с ръце в джобовете. Очите му обходиха бързо стаята и оръжейната сбирка. Носеше нова риза с разкопчана яка и с ръкави, навити до лактите. Ръцете му бяха опалени от слънцето като лицето. Катса се почуди защо забелязва всичко това. Намръщи се.

— Седнете, Ваши Сиятелства.

Дръпна стол изпод масата и се настани.

— В добро настроение си — констатира Рафин.

— Косата ти е синя — сряза го Катса.

Ол влезе. Зяпна при вида на изподрасканото лице на Катса. Обърна се към По и видя насиненото му око. Пак погледна Катса. Разкикоти се. Плесна с длан по масата и се разкикоти още по-гръмогласно.

— Де да бях видял тази битка! За нищо на света не бих я пропуснал!

По се усмихна.

— Милейди победи, което едва ли те изненадва.

Катса ги изгледа злостно.

— Оказахме се равностойни противници. Никой не победи.

— Аха! — Беше гласът на Гидън, който измерваше Катса и По с мрачен поглед. Улови дръжката на сабята си и пристъпи към По. — Как си се осмелил да нападнеш лейди Катса?

— Гидън — прекъсна го Катса. — Вразуми се!

Гидън се обърна към нея.

— Няма право да те напада.