Даровита

— Хората няма да ме одумват, ако остана, за да тренирам с теб — обясни той. — Ще разберат каква безценна възможност се открива и за двама ни.

Тя спря пред последната факла и обмисли идеята му. Разбираше го напълно. Беше й омръзнало да се бие с десетима противници и да смекчава ударите си. Щеше да е вълнуващо, истинско удоволствие да се изправи още веднъж срещу По. Да се бие редовно с него — сбъдната мечта.

— Ще решат ли, че си се отказал да търсиш дядо си?

— Вече бях в Уестър — напомни той. — И в Съндър. Ще посетя Нандър и Естил под предлог, че събирам информация, но ще използвам града на Ранда като база. Няма по-централна столица.

Звучеше разумно и никой не би се усъмнил. Тя угаси последната факла и тръгна към него. Половината му лице бе осветено от факлата в преддверието. Виждаше се златното му око, посинялото око. Тя вирна брадичка.

— Ще тренирам с теб — отсече тя. — Но не очаквай да щадя лицето ти повече от днес.

Той се разсмя, но се опомни бързо и се втренчи в пода.

— Прости ми, Катса. Исках да предразположа лорд Гидън, а не да го превръщам във враг. Не виждах друг начин.

Катса поклати нетърпеливо глава.

— Гидън е глупак.

— Реагира нормално — възрази По. — Изпълни дълга си.

Пръстите му се стрелнаха неочаквано към брадичката й. Тя застина, забравила въпроса, който се канеше да зададе — какъв дълг е изпълнил Гидън. По обърна лицето й към светлината.

— Беше пръстенът ми.

Тя не го разбра.

— Пръстенът ми те нарани.

— Пръстенът ти…

— Така де, един от пръстените ми.

Пръстенът му я беше одраскал, а сега пръстите му докосваха лицето й. Ръката му се отдръпна и се отпусна до тялото му. Той я погледна спокойно, сякаш това е нормално, сякаш е нормално приятелите — почти непознатите приятели — да я докосват по лицето. Сякаш изобщо имаше приятели. Всъщност нямаше критерий да отсъди кое е нормално между приятели и кое — не.

Тя не беше нормална.

Тръгна към вратата и грабна факлата от стената.

— Хайде — нареди тя.

Беше време да го отпрати. Да отпрати този странен човек, този лиенид с котешки очи, създаден като че ли да я заставя да се чувства неловко. Зарече се да му извади очите следващия път, когато се бият. Да откъсне халките от ушите му и да му изтръгне пръстените.

Време беше да го отпрати, за да се върне в спалнята си и да възвърне самообладанието си.

Десета глава

Той беше ненадминат противник. Не успяваше да го надвие. Не съумяваше да го удари така, както искаше, и толкова силно, колкото искаше. Отскачаше бързо или блокираше удара й. Не й се удаваше да го събори или да го впримчи, когато се вкопчваха върху пода.

Беше по-силен от нея и за пръв път в живота й недостатъчната сила й пречеше. Досега никой не се бе докопвал близо до нея, за да има значение.

Той се приспособяваше ловко към околната обстановка и към движенията й; това също представляваше част от предизвикателството. Той предвиждаше някак си какво се кани да направи дори когато е зад него.

— Ще ти повярвам, че не виждаш нощем, ако признаеш, че имаш очи на гърба — рече му веднъж, когато влезе в залата за тренировки и той я поздрави, без да се обръща.

— Какво искаш да кажеш?

— Винаги знаеш какво се случва зад теб.

— Катса, никога ли не си забелязвала колко шумно влизаш в стаите? Никой не блъска вратите като теб.

— Сигурно Дарбата ти изостря възприятията — предположи тя.

Той поклати глава.

— Може би, но не повече от твоята.

Все пак той получаваше повече удари заради гъвкавостта и неизчерпаемата й енергия и най-вече заради бързината й. Не го удряше както иска, вярно, но все пак го удряше. Той понасяше по-трудно болката. Веднъж спря схватката, когато тя се опитваше да прикове ръцете, краката и гърба му към земята, а той я налагаше по ребрата със свободната си ръка.

— Не те ли боли? — попита я, смеейки се задъхано. — Нищо ли не усещаш? Ударих те поне десетина пъти, а ти дори не трепна.

Тя се изправи и опипа мястото под гърдите си.

— Боли, но не много.

— Костите ти са от камък. Разминаваш се без нито едно натъртване, а аз куцукам и по дял ден налагам с лед синините си.

Сваляше пръстените си, когато се бият. Още първия ден дойде без тях. Тя започна да недоволства — било излишна предпазна мярка — но той я изгледа невинно.

— Забрави ли, че обещах на Гидън? — попита и схватката започна. Катса замахна към лицето му, а По отскочи, смеейки се.

Не носеха и обувки, след като Катса неволно го нарани по челото. Той се строполи на четири крака и тя веднага разбра какво става.

— Извикай Раф! — изкрещя на Ол, който ги наблюдаваше отстрани.

Помогна на По да седне, скъса си ръкава и се опита да спре кръвта, струяща в замътнените му очи. Едва след няколко дни Рафин му разреши да поднови тренировките, а тя настоя да се бият боси. И, честно казано, оттогава щадеше повече лицето му.

Почти винаги имаха зрители. Войници или лордове. Ол неизменно се наслаждаваше от сърце на схватките им. Гидън обаче се наежваше и си тръгваше бързо. Дори Хелда идваше понякога — единствената жена сред публиката — и ги наблюдаваше с все по-ококорени очи.