Даровита

За радост на Катса Ранда не се появяваше. Беше доволна, че страни от нея. Но с По през повечето дни се хранеха заедно след тренировката. Сами в трапезарията й или с Рафин и Бан. От време на време обядваха в стаичката на Тийлиф. Дядото продължаваше да боледува, ала присъствието им очевидно го разведряваше и му вдъхваше сили.

По време на разговорите им очите на По продължаваха да я стъписват. Така и не свикна с тях; караха я да губи ума и дума. Не отместваше обаче поглед и се насилваше да диша и да говори невъзмутимо. Та това бяха просто очи, неговите очи, а тя не беше страхливка! А и не искаше да се държи с него, както всички в двореца се отнасяха с нея — отбягваха очите й неловко, студено. Не искаше да постъпва така с приятел.

А той беше неин приятел; през последните летни седмици за пръв път в живота си Катса се почувства в свои води в двореца на Ранда. Почувства двореца като място, където работи усърдно, обградена от приятели. Шпионите на Ол се трудеха неуморно, кръстосваха Нандър и Естил и научаваха всичко възможно. В кралствата — удивително — цареше мир. Зноят и влажният въздух сякаш усмириха и жестокостта на Ранда или го разсейваше потопът от търговци на храна и стоки, наводняващи града по това време на годината.

Катса обсипваше По с въпроси.

— Как получи името си? — попита го един ден, докато седяха в стаята на дядо му и разговаряха тихо, за да не го събудят.

По се опитваше да завърже кърпа с лед върху рамото си.

— Кое име? Имам много.

Протегна се през масата да му помогне да затегне възела.

— По. Всички ли те наричат така?

— Братята ми го измислиха, когато бях малък. В Лиенид има такова дърво. През есента листата на дървото стават сребърни и златни. Неизбежен прякор, предполагам.

Катса отчупи парче хляб. Почуди се дали прозвището е израз на привързаност, или е опит да го посочат с пръст. Дали братята му са искали да му лепнат завинаги клеймото на Даровитите? Наблюдаваше го с усмивка как трупа в чинията си хляб, месо, плодове и сирене и храната изчезва почти мигновено. И Катса не страдаше от липса на апетит, ала По беше ненаситен.

— Какво е да имаш шестима по-големи братя?

— При мен е различно, отколкото при другите. В Лиенид боготворят ръкопашния бой. Братята ми са ненадминати бойци, но аз, разбира се, не им отстъпвах, макар да бях малък. Накрая ги надвих всичките. Отнасяха се с мен като с равен, като с повече от равен.

— Бяха ли ти приятели?

— О, да, особено по-младите.

Навярно беше по-лесно да притежаваш воинска Дарба, ако си момче, или живееш в кралство, където боготворят битките; или пък Дарбата на По не се бе проявила толкова драстично като нейната. Ако имаше шестима братя, сигурно и тя щеше да има шестима приятели.

Или просто в Лиенид всичко беше различно.

— В Лиенид, чувала съм, строели замъците върху толкова високи планински върхове, че се налагало да вдигат хората с въжета.

По се усмихна.

— Само в града на татко има въжета.

Сипа си още вода и се нахвърли отново върху храната.

— Е? — настоя Катса. — Няма ли да ми обясниш?

— Катса, не си ли даваш сметка колко огладнява човек, когато го пребият до смърт? Започвам да подозирам, че част от стратегията ти е да ме държиш гладен. Искаш да ме омаломощиш.

— За най-кален боец на Лиенид си доста претенциозен — отбеляза тя.

Той се засмя и остави вилицата.

— Добре, де, добре. Как да ти го опиша? — Взе отново вилицата и с нейна помощ започна да рисува картина във въздуха. — Градът на татко се намира на върха на огромна, висока като планина скала, надвиснала над равнината под нея. До града водят три пътя. Единият е изсечен в скалата и се вие бавно по нея. Вторият е стълбище, прокопано в скалата. То се накланя нагоре и надолу, докато стигне върха. Добър подстъп е, ако си силен и не яздиш, въпреки че повечето, които го избират, накрая се изтощават и умоляват някой на шосето да ги вземе в каруцата си. С братята ми понякога се състезаваме да изкачваме стълбите.

— Кой печели?

— Явно ми нямаш вяра, щом задаваш такива въпроси! Ти, разбира се, ще ни победиш всичките.

— Дарбата ми да се сражавам не оказва влияние върху способността ми да катеря стълби.

— Въпреки това не мога да си представя, че ще се оставиш да те победят.

Катса изсумтя.

— А третият подстъп?

— Третият начин да стигнеш града са въжетата.

— Как точно?

По се почеса по главата.

— Всъщност е много просто. Въжетата висят от голямо, обърнато настрани колело на върха на скалата. Краищата им са провесени надолу и завързани за платформи. Коне въртят колелото, колелото навива въжетата и платформата се издига.

— Звучи сложно.

— Почти всички използват шосето. Въжетата са само за тежки товари.

— И целият град се издига в небето?

По си отчупи ново парче хляб и кимна.

— Но защо са го построили на такова място?

По сви рамене.

— Защото е красиво, предполагам.

— Опиши ми го.

— Хмм… От града се вижда надалеч. Поля, планини, възвишения се простират като на длан под него. А от едната страна е морето.

— Морето… — въздъхна Катса.