Даровита

— Това наистина ни насочва към Съндър и Мургон — съгласи се Гидън.

Но защо? Нито един от двамата крале нямаше основания, особено Мургон. Мургон работеше за други, а и го движеха единствено парите. Всички край масата го знаеха.

— По — обади се Катса, — дядо ти спречквал ли се е с баща ти или с някой от братята ти? Или с майка ти?

— Не — отговори той. — Сигурен съм.

— Защо си толкова сигурен? — усъмни се Гидън.

По го погледна.

— Налага се да се задоволите с думата ми, лорд Гидън. Нито баща ми, нито братята ми, нито майка ми, нито някой друг от лиенидския дворец е замесен в отвличането.

— Думата на По е достатъчна на Съвета — прецени Рафин. — И ако не са Бирн, Драудън, Тигпен, Ранда и Рор, значи остава Мургон.

По вдигна вежди.

— Ами краля на Монсий? Защо никой не го поставя под съмнение?

— Крал, известен с милосърдието си към наранени животни и изоставени деца — възкликна Гидън, — да похити дядото на съпругата си? Звучи невероятно.

— Разпитахме, но не открихме нищо — обади Ол. — Крал Лек обича мира. Или е Мургон, или някой от кралете пази тайната дори от собствените си шпиони.

— Възможно е да е Мургон — отсъди Катса. — Но дори да не е, той знае кой е виновникът. Щом Мургон знае, значи и приближените му знаят. Защо не заловим някой от хората му? Аз ще го заставя да проговори.

— Но той ще ви познае, милейди — възрази Ол.

— Ще го убие, след като го разпита — отсъди Гидън.

— Чакайте! — Катса вдигна ръка. — Не съм споменавала нищо за убийство.

— Не си струва, Катса — намеси се Рафин, — да изтръгнеш информация от някого, който ще разбере коя си и ще съобщи на Мургон.

— И без друго тази задача се пада на Грийнинг — каза Гидън и хладните очи на По отново се впиха в него. — Мургон няма да се усъмни в подбудите на лиенидския принц. Напротив, те са съвършено разбираеми. Всъщност се чудя защо принц Грийнинг не го е направил, след като изгаря от желание да разкрие виновника.

Катса се ядоса и забрави стратегическия си план да не поглежда Гидън. Наведе се напред и се обърна към лорда.

— Защото Мургон не бива да разбира, че По знае за съучастието му — отвърна тя. — По как ще обясни сведенията си, без да уличи нас?

— Но тъкмо затова и ти не бива да разпитваш хората на Мургон, Катса, щом отказваш да ги убиваш — Гидън удари с юмрук по масата и се втренчи гневно в нея.

— Добре, добре. Стига толкова! — прекъсна ги примирително Рафин. — Въртим се в кръг.

Катса се отдръпна ядосано назад.

— Катса — обърна се Рафин към нея, — информацията не си струва риска. Нито за теб, нито за Съвета. По моему не си струва и да използваме насилие.

Катса въздъхна тихо. Беше прав, разбира се.

— Навярно по-нататък ще се наложи да потърсим информация — продължи Рафин, — но засега дядо Тийлиф е в безопасност и нито Мургон, нито някой друг го заплашва. По, твое право е да решиш да предприемеш някакъв ход, но те моля първо да го обсъдиш със Съвета.

— Ще помисля — отвърна По.

— Тогава смятаме разискването по този въпрос за приключено, докато не научим нещо ново или По не вземе решение — заключи Рафин. — Ол? Има ли нещо друго?

Ол им разказа за уестърско село, което посрещнало нандърски грабители с два катапулта, предоставени им от уестърски лорд, приятел на Съвета. Нандърците сметнали, че ги напада войска и побягнали. В стаята избухна смях и Ол подхвана втора история, но мислите на Катса се зареяха към Мургон и подземията му и към съндърските гори, навярно криещи тайната на отвличането. Усети, че По я наблюдава, и го погледна. Очите му бяха насочени към нея, ала сякаш не я виждаше. Умът му витаеше другаде. Понякога изглеждаше така след схватките им, когато сядаха да си отдъхнат.

Огледа лицето му. От раната върху челото му — тънка червена линия — щеше да му остане белег. Запита се дали белегът ще накърни лиенидската му суета, но веднага се присмя на себе си. Той не беше суетен. Не се затюхка, когато му насини окото. Не се опита да прикрие раната върху челото си. А и кой суетен човек ще се съгласи да се бие с нея ден след ден? Кой суетен човек би поверил тялото си на милостта на ръцете й?

Ръкавите му отново бяха навити до лактите. Държеше се непринудено. Очите й се насочиха към ямките над ключиците му, после се върнаха към лицето му. Имаше основания да е суетен. Беше красив като Гидън и като Рафин, с прав нос, с изписани устни и силни рамене. И със сияйни очи. Дори те бяха красиви.

В този момент замъгленият му поглед се проясни и той впи очи в нейните. В тях проблеснаха закачливи искрици и смях. Сякаш бе разчел мислите й и разсъжденията й за суетата му. Катса се намръщи и лицето й се вкамени.

Срещата приключи; столове застъргаха по пода. Рафин я дръпна настрана да поговорят. Беше благодарна за повода да отмести очи. Не искаше да вижда По отново до следващия им двубой. Защото схватките им винаги възвръщаха самообладанието й.

Дванайсета глава