Даровита

На другата сутрин Ранда дойде да наблюдава тренировката им за пръв път. Застана прав отстрани и принуди всички в залата също да стоят прави и да гледат него, а не бойците, заради които бяха дошли. Катса се радваше, че се бие; радваше се, че има извинение да не го забелязва. Само дето нямаше как да не го забележи. Беше толкова висок и широкоплещест, а яркосинята му роба изпъкваше на фона на бялата стена. Ленивият му смях се носеше из всички кътчета на залата. Не можеше да се отърси от натрапчивото му присъствие, а и сигурно искаше нещо. Никога не доближаваше убийцата си, ако не иска нещо.

При пристигането на Ранда тя и По тренираха техника, която й създаваше затруднения. Катса заставаше на колене, а По приклещваше ръцете й зад гърба. Задачата й беше да се освободи от хватката му, да го застави да коленичи и да го впримчи по същия начин, както той — нея. Винаги успяваше да се измъкне от По. Не в това се състоеше проблемът. Тормозеше я следващата част. Дори да го събореше на колене и да го уловеше за ръцете, не съумяваше да го обездвижи. Беше въпрос на сила. Опиташе ли се По да се изправи на крака, тя нямаше достатъчно мощ да го спре. Оставаше й само да го удари така, че да го просне в безсъзнание, или да го нарани сериозно, но това не беше целта на упражнението. Трябваше да намери хватка, която да му причинява достатъчно болка, ако реши да се съпротивлява.

Започнаха отначало. Тя коленичи и По сключи ръце около китките й. Гласът на Ранда се извиси и замлъкна. Отговори му един от лакеите — раболепно, угоднически. Всички ласкаеха Ранда.

Този път Катса бе подготвена за По. Извъртя се, отскубна се от него и го нападна като дива котка. Наложи с юмруци корема му, заби коляно между краката му и го събори. Вкопчи се в ръцете му. Изви дясната му ръка към дясното рамо — онова, което непрекъснато цереше с лед — и натисна с цялата си тежест, та ако понечи да се освободи, рамото да го заболи още повече.

— Предавам се — рече задъхано той.

Тя го пусна и По с мъка се изправи на крака. Започна да разтрива рамото си.

— Браво, Катса.

— Пак!

Повториха упражнението. После го направиха още веднъж. И двата пъти тя го впримчи с лекота.

— Усвои го! — похвали я По. — Какво следва? Да опитам отново аз ли?

В този момент името й прокънтя в залата и кожата й настръхна. Беше права. Ранда не бе дошъл само да гледа. Сега, пред погледите на всички, бе длъжна да любезничи и да се държи възпитано. С усилие на волята възпря веждите си да не се намръщят и се обърна към краля.

— Интересно е — даде оценката си Ранда — да те наблюдавам как се биеш с достоен противник, Катса.

— Радвам се, че се забавлявате, кралю.

— Принц Грийнинг, как намирате нашата убийца?

— Засега тя е по-добрият боец, кралю — отвърна По. — Ако не се владее, ще ми причини сериозни неприятности.

Ранда се засмя.

— Наистина! Забелязах, че на вечеря ти идваш насинен, а не тя.

Беше горд от трофея си. Катса се насили да отпусне юмруци. Насили се да диша и да гледа спокойно чичо си в очите, макар да й се искаше да издраска с нокти самодоволната му усмивка.

— Катса, ела при мен днес. Ще ти възложа задача.

Вирнал глава, кралят обходи с поглед залата. После лакеите му се втурнаха да заемат местата си зад него и той излезе, размахал величествено диплите на синята мантия.

Катса се взираше в шествието, докато и последният прислужник не прекрачи прага. После продължи да се взира в затворената врата.

В залата лордовете и войниците насядаха бавно. Катса долавяше движението им. Усещаше смътно, че По я наблюдава мълчаливо.

— Какво ще правим сега, Катса?

Знаеше какво иска. Почувства го да руква по ръцете и пръстите й, да потича по краката и стъпалата й.

— Ръкопашен бой — определи тя. — С честни средства. Докато единият се предаде.

По присви очи. Огледа стиснатите й юмруци и прехапаните й устни.

— Ще се бием, но не днес. Ще се бием утре.

— Не. Ще се бием сега.

— Катса, стига толкова за днес.

Тя пристъпи към него, за не я чуе никой друг.

— Какво има, По? Достраша ли те от мен?

— Да, страх ме е от теб, защото си ядосана. Няма да се бия с теб, когато си ядосана. И ти не бива да се биеш с мен, когато съм ядосан. Не това е целта на тренировките.

Тя разбра колко верни са думите му, че е ядосана. И гневът й мигом се превърна в отчаяние. Ранда щеше да я изпрати на поредната мисия. Щеше да й нареди да нарани някой жалък дребен престъпник, някой глупак, който заслужава да задържи пръстите си, макар да е постъпил непочтено. Щеше да я изпрати и тя беше длъжна да му се подчини, защото той дърпаше юздите на властта.

Обядваха в нейната трапезария. Той говореше за братята си; колко биха се радвали да видят схватките им. Как някой ден трябва да дойде в Лиенид и да се бие с него пред семейството му. Щели да се удивят от уменията й, да я отрупат с почести. А той щял да й покаже най-красивите места в града на баща му.

Не го слушаше. Представяше си ръцете, които бе счупила заради вуйчо си. Ръцете, провиснали под странен ъгъл от лакътя, костиците, стърчащи от плътта. Той спомена нещо за рамото си и тя се отърси от спомените и го погледна.