Даровита

— Принцесо Битърблу! — извика войникът. — Покажете се, принцесо. Баща ви много се тревожи за вас.

После се отдалечи, но на Катса й трябваха няколко минути, преди да слезе долу. Бе чула думите му, макар и със запушени уши. Опита се да се пребори с тях, ала те замъгляваха съзнанието й. Седеше върху дървото и трепереше, а По я държеше за брадичката и й говореше.

— Добре — рече тя най-сетне. — Умът ми се проясни.

Спуснаха се на земята и тръгнаха бързо, стремейки се да не оставят следи.

В покрайнините на гората, положението се усложни. Войниците сновяха навсякъде, движеха се на групи във всички посоки. С По изминаваха тичешком стотина крачки и после се скриваха.

Веднъж По я сграбчи за ръката и я дръпна назад. Втурнаха се по обратния път, зърнаха солидна скала, покрита с мъх, и се притаиха зад нея. Дланите на По притиснаха ушите й, а очите му се присвиха съсредоточено. Приклещена между скалата и По, тя долови колко бързо бие сърцето му и разбра, че този път не се крият от войниците. Чакаха безкрайно. Накрая По я улови за китката и й кимна да го последва. Запрокрадваха се по друга пътека, която ги отдалечаваше от монсийския крал.

Наближиха края на гората, после свърнаха на юг с надеждата и Битърблу да е направила така. Едип поток забълбука срещу тях и По спря. Клекна и сведе глава. Катса застана до него, наострила зрение и слух: изчакваше го да долови нещо от гората или от спомена за упованието на Ашен.

— Нищо не усещам — призна той. — Не знам дали това е потокът.

Катса приклекна до него.

— Щом войниците не са я намерили досега, значи не е оставила следи дори в снега и в калта. Сигурно е съобразила да гази из някой ручей, По. Всеки ручей в тази гора тече от планината към долината. Навярно е запазила достатъчно самообладание и е тръгнала на запад, за да се отдалечи от долината. Защо да не последваме течението на потока на запад? Ако не я открием, ще продължим на юг по следващия поток.

— Звучи ми безнадеждно — прошепна По, но се изправи и тръгна след нея на запад.

Не след дълго Катса съгледа кичур дълга тъмна коса, заплетен в клонака, който я шибна през корема, и извика мислено По! Вдигна кичура да му го покаже. Пъхна го в ръкава си и се зарадва, че изражението му се поразведри.

Потокът направи рязък завой и навлезе в долчинка, обрасла с трева и папрати. По спря и вдигна ръка.

— Познах мястото.

— Тя тук ли е?

Той замълча.

— Не — отвърна след малко. — Но ще продължим нагоре. Бързо. Страхувам се, че войниците са по петите ни.

След няколко минути се обърна към нея; по измореното му лице се четеше облекчение.

— Усещам я.

Излезе от потока и Катса го последва. Тръгнаха между дърветата и стигнаха до повален дънер. По огледа внимателно падналото дърво. Клекна пред единия край и надникна вътре.

— Битърблу — прошепна. — Аз съм братовчед ти По, син на Рор. Дойдохме да те спасим.

Отговор не последва. По заговори тихо и гальовно.

— Няма да те нараним, Битърблу. Ще ти помогнем. Гладна ли си? Носим храна.

От вътрешността на поваленото дърво отново не се отрони нито дума. По се изправи и се обърна към Катса.

— Страхува се от мен — прошепна й той. — Опитай ти.

Катса изсумтя.

— Мислиш, че няма да се уплаши от мен ли?

— Страхува се от мен, защото съм мъж. Внимавай. Има нож и е готова да го използва.

— Браво на нея! — Катса коленичи пред кухия дънер и надникна вътре. Едва различи силуета на момичето, сгушено в най-отдалечения край, задъхано, ужасено. Държеше ножа с две ръце. — Принцесо Битърблу, аз съм лейди Катса от Мидлънс. Дойдох с По да ти помогна. Трябва да ни се довериш, Битърблу. И двамата притежаваме воинска Дарба. Ще те спасим.

— Кажи й, че сме наясно с Дарбата на Лек — прошепна й По.

— Знаем, че баща ти те преследва — обясни Катса. — Знаем за Дарбата му. Ще те пазим, Битърблу.

Зачака момичето да й даде някакъв знак, че я разбира. Напразно. Погледна По и сви рамене.

— Дали да разцепим дървото?

В този момент обаче отвътре долетя тъничък, плах гласец.

— Къде е мама?

Катса стрелна с очи По. Спогледаха се колебливо. По въздъхна и кимна. Катса клекна отново пред дънера.

— Майка ти е мъртва, Битърблу.

Зачака да чуе хлипане, писък. Вместо това последва мълчание. След малко гласът се обади отново. Още по-плах и потих.

— Кралят ли я уби?

— Да — отвърна Катса.

Отново се възцари тишина. Катса зачака.

— Войниците идват — прошепна й По. — На няколко минути са от тук.

Катса не искаше да се бие с тези войници, които разнасяха отровата на Лек; а нямаше да се наложи, ако успееха да измъкнат детето отвътре.

— Виждам ножа ти, принцесо Битърблу — продължи тя. — Знаеш ли как да го използваш? Дори малко момиче може да нанесе сериозни поражения с нож. Аз ще те науча.

По клекна до нея и я докосна по рамото.

— Благодаря, Катса — промълви той и стана.

Отдалечи се на няколко крачки между дърветата, заозърта се и се вслуша във всичко, което Дарбата му разкриваше. Тя разбра защо й благодари: детето изпълзя от дънера. Лицето на малката изплува от тъмнината, после ръцете и раменете. Имаше сиви очи и тъмна коса като майка си. Очите й бяха огромни, лицето — мокро от сълзи, а зъбите й тракаха.