Даровита

До един бяха мъртви. Катса издърпа стрелите и остриетата от телата, като се опитваше да не поглежда лицата им, почисти ножовете и камите и ги подаде на По. Тръгна към Битърблу да й върне ножа. Свари я права, скръстила ръце да се предпази от студа, с будни, прояснени очи. Катса погледна кървавите петна по дрехите си. Надяваше се детето да не е наблюдавало касапницата.

— Сега ми е по-топло — каза Битърблу.

— Добре. Какво видя от битката?

— Нямаха шанс, нали? — отговори момичето. — Къде ще отидем?

— Не съм сигурна. Ще намерим безопасно място, където да се нахраним и наспим. И да обсъдим какво ще правим после.

— Ако искате кралят да спре да ни преследва — заяви момичето, — трябва да го убиете.

Катса погледна детето — стигаше й едва до гърдите. Ръкавите на По висяха почти до коленете на малката; очите и носът й изпъкваха под качулката и изглеждаха прекалено големи за лицето й. Гласът й звучеше като писукане. Ала бе изпълнен със спокойна увереност, когато я посъветва да убие баща й.

Двайсет и пета глава

Задържаха два коня. Битърблу яздеше с Катса. Върнаха се до потока да се измият от кръвта на войниците. После тръгнаха на запад. Подкараха конете през потока и се насочиха към планините, докато земята под тях не стана достатъчно камениста, та по нея да не остават следи от копитата. Движеха се на юг по подножията на възвишенията, търсейки подходящо укритие, където да пренощуват. Място, което можеха да отбраняват; място, достатъчно далеч от Лек, за да са в безопасност, но не прекалено далеч, за да се върнат и да го убият.

Защото Битърблу, разбира се, беше права. Лек трябваше да умре. Катса го знаеше, но й беше неприятно да мисли за това. Тя беше убийца и на нея се полагаше да го убие, ала беше ясно, че този път е ред на По. По трябваше да убие крал, пазен от цяла армия. Сам, без нейната помощ.

Не бива да припарваш до двореца му, рече му тя безмълвно, докато яздеха. Няма да успееш да се промъкнеш достатъчно близо до него. Набиваш се на очи. Ще те заловят.

Конете пристъпваха предпазливо между скалите. По с нищо не показа, че е чул мислите й, дори не я погледна, ала тя знаеше, че я чува.

Най-добре е да го издебнеш в гората, докато търси детето, и да го пронижеш със стрела. Отдалеч.

Той яздеше пред тях с изопнат гръб. Ръцете му стискаха уверено юздите въпреки умората, студа и оскъдното облекло.

А после да побегнеш с всички сили.

Той забави ход и тръгна редом с тях. Погледна я и някакво упорство в сребърно-златните му очи я успокои и й вдъхна смелост. Не беше нито слаб, нито беззащитен. Имаше Дарба и беше силен. Протегна се към ръката и. Тя му я подаде и той я целуна. Пришпори коня напред и продължиха по пътя.

Битърблу седеше притихнала пред нея. Застина, когато По доближи до тях, но дори безмълвният им разговор да й се стори странен, не каза нищо.

Стигнаха място, където земята се спускаше рязко наляво и образуваше дълбоко дере с езерце, блещукащо под тях. Надясно пътеката се издигаше към скална тераса, надвиснала над езерото.

— Ако се скрием в далечния край на скалата, преследвачите ни трябва или да я прекосят цялата, или да се изкачат откъм дерето. Ще ги забележим веднага — прецени Катса.

— И на мен ми хрумна същото — съгласи се По. — Да видим какво има там.

Изкатериха се. Стръмната пътека се накланяше страховито към бездната, но беше сравнително широка и конете се придържаха към вътрешната й страна. Под копитата им се търкулваха камъчета и политаха надолу към езерото, ала пътниците бяха в безопасност.

В далечния край на зъбера откриха само камънаци, храсти и няколко хилави дървета, поникнали в пукнатините на скалата. Избраха за убежище плитка пещера с гръб към дерето и пътеката.

— Не предлага мека постеля — подхвърли По, — но ще скрие огъня. Гладна ли си, братовчедке?

Момичето не отговори. Седна на един камък, стиснала ножа. До момента не се бе оплакала от нищо. И сега наблюдаваше мълчаливо с широко отворени очи как По разопакова малкото храна — месо от предишната нощ и ябълка, пренесена по целия път от съндърската странноприемница в подножието на планината. Затаила дъх, Битърблу буквално изпиваше лакомствата. Личеше си, че е изгладняла до смърт.

— Кога яде за последно? — попита я По и остави храната пред нея.

— Няколко боровинки. Тази сутрин.

— А преди това?

— Вчера. Вчера сутринта.

— Бавно — предупреди я По, когато Битърблу грабна месото и отхапа голям залък. — Бавно, за да не ти прилошее.

— Ще сляза в дерето да намеря още месо — каза Катса. — Слънцето ще залезе скоро. Ще взема нож, По, но ти ме наглеждай.

По извади нож от ботуша си и й го подхвърли.

— Чуеш ли крясък на сова, бягай. Два крясъка — бягай на юг. Три крясъка — тичай към лагера.

Тя кимна.

— Ясно.

— Пробвай тръстиките на юг от езерото — предложи й той. — И вземи няколко камъка по пътя. Струва ми се, че там има пъдпъдъци.