Даровита

— Нямате късмет — подхвърли младежът. — Не се нуждаем от работна ръка, а е видно, че не можете да си платите.

— О! Да не би да притежаваш Дарба да виждаш в тъмното?

— Дори в тъмното си личи, че сте дрипльовци — отсече морякът и добави: — Явно сте се били, съдейки по превръзката върху окото ти.

— Ще платим.

Момчето се поколеба.

— Или лъжете, или сте крадци. А най-вероятно и двете.

— Нито сме лъжци, нито крадци.

Катса посегна да извади кесията от джоба на палтото. Той издърпа ножа си от колана и скочи на крака.

— По-полека, моряко — успокои го Катса. — Бръкни сам в джоба ми, ако искаш. Хайде! — насърчи го, доловила колебанието му. — Аз ще вдигна ръце, а приятелят ми ще отстъпи назад.

Битърблу стана и се отдалечи послушно на няколко крачки. Катса разпери ръце. След кратко двоумение младежът бръкна в джоба на Катса, а ръката с ножа вдигна пред гърлото й. Катса си рече, че сега се полага да изглежда уплашена. Още една причина да е благодарна на мрака, криещ изражението й.

Той извади кесията й и отстъпи две крачки назад. Отвори я и изсипа няколко златни монети в дланта си. Огледа жълтиците под светлината на луната, после ги поднесе към бледото сияние на огньовете по брега.

— Това е лиенидско злато — констатира той. — Не просто сте крадци, а сте ограбили лиениди.

— Заведи ни при капитана си. Нека той реши дали да приеме златото ни. Ако го направиш, и ти ще получиш нещо, независимо от решението му.

Катса зачака младежът да обмисли предложението. Всъщност нямаше значение дали ще приеме условията им, или не. По-подходящ кораб едва ли щяха да намерят. По един или друг начин Катса трябваше да се качи на палубата, дори ако се наложи да го удари по главата и да го довлече до мостика, размахвайки пръстена на По пред лицата на стражите.

— Добре — кимна той. Взе монета от купчината в дланта си и я пъхна в пазвата си. — Ще ви заведа при капитан Фаун, но ви предупреждавам: заради кражбата тя ще ви хвърли в трюма. Няма да ви повярва, че сте се сдобили със златото по честен начин, а нямаме време да ви предадем на градските власти.

Катса не пропусна думата.

— Тя? Капитанът ви е жена?

— Жена — потвърди момчето, — жена с Дарба.

Жена. Жена с Дарба. И двете я изненадаха.

— Този кораб е на краля, така ли?

— Неин е.

— Как…

— В Лиенид родените с Дарба са свободни. Кралят не ги притежава.

Да, спомни си, че По й го бе обяснил.

— Идвате ли? — попита младежът. — Или ще си приказваме тук?

— Каква е Дарбата й?

Морякът отстъпи настрани и им махна с ножа да тръгват.

— Хайде!

Катса и Битърблу се насочиха към кораба, но Катса очакваше да чуе отговора. Трябваше да разбере дали капитанът умее да чете мисли, или притежава воинска Дарба. Тогава щеше да реши как да постъпи, преди да стигнат до стражите: да продължи напред или да блъсне момчето във водата и да побегне.

Стражите под тях се засмяха на някаква шега. Единият държеше факла. Пламъкът блуждаеше под напора на вятъра и озаряваше ту обветрените им лица, ту широките им плещи, ту извадените им саби. Битърблу ахна тихо и Катса се обърна към нея. Беше уплашена. Катса я улови за рамото и я стисна леко.

— Сигурно умее да плува както никой друг — подхвърли тя на младежа зад тях. — Или е като подвижен компас? Права ли съм?

— Заради Дарбата й ще отплаваме посред нощ — обясни той. — Вижда бурите, преди да връхлетят. Вдигаме котва сега, за да изпреварим бурята, задаваща се от изток.

Умение да усеща времето. Ясновидските Дарби бяха за предпочитане пред четенето на мисли, но и от тях я побиваха тръпки. Е, професията на тази жена прилягаше добре на Дарбата й, а и на техните цели; дори им предоставяше предимство. Катса реши да поговори с капитан Фаун, да прецени що за човек е и каква част от истината да й разкрие.

Наближиха и стражите се втренчиха в тях. Единият вдигна факлата към лицата им. Катса мушна брадичка под яката на палтото си и го погледна с незакритото си око.

— Кого водиш на кораба, Джем? — попита мъжът.

— Отиват при капитана.

— Затворници ли са?

— Затворници или пътници. Капитанът ще реши.

Стражът махна на един от другарите си.

— Върви с тях, Беър — нареди той — и се погрижи за младия Джем.

— И сам мога да се пазя — обиди се Джем.

— Естествено. Беър обаче може да наглежда и теб, и себе си, и двамата ти затворници, и да носи сабя и светлина. И да бди за безопасността на капитана.

Джем явно се канеше да възрази, но при споменаването на капитана се задоволи само да кимне. Поведе Катса и Битърблу по мостика. Беър тръгна след тях с извадена сабя и с вдигнат фенер. Катса не беше виждала по-едър мъж. Стъпиха върху палубата и моряците се отдръпваха, за да огледат дребните, дрипави странници, и същевременно да направят път на Беър.

— Какво става, Джем? — любопитстваха те.

— Отиваме при капитана — обясняваше Джем отново и отново, а мъжете се връщаха към задълженията си.