Дарвиния

Пристанищните хамали се заеха с разтоварването на ферибота. Финч, Съливан и останалите членове на експедицията се отправиха към „Империал“, най-големия лондонски хотел. Гилфорд погледна с известна нега към високата сграда със стъклени прозорци и балкони от ковано желязо, след което изведе Каролайн и Лили от пристанището. Тримата наеха такси, всъщност най-обикновена каруца с платнен покрив и ресори, и се отправиха към дома на чичото на Каролайн, Джеръд Пиърс. Багажът щеше да ги последва на сутринта.

Един фенерджия крачеше по улицата сред шумното множество. Не бе останало много от аристократичната атмосфера на предишния Лондон, помисли си Гилфорд, щом тази тълпа от моряци и вресливи жени бяха сегашните му обитатели. Лондон очевидно се беше превърнал в погранично градче и населението му се състоеше предимно от членове на кралския флот. Със сигурност не достигаха въглища и петрол, но затова пък изглежда питиепродавниците процъфтяваха.

Лили отпусна главица в скута на Гилфорд и затвори очи. Каролайн беше будна и се озърташе. Тя се пресегна и стисна ръката на съпруга си.

— Лиам каза, че са добри хорица, но аз никога не съм се срещала с тях.

— Те са твои роднини, Каролайн. Сигурен съм, че ще се чувстваш добре при тях.

Дюкянът на Пиърс се издигаше на един ярко осветен ъгъл на търговска улица, но като всичко останало в града изглеждаше паянтов и построен с подръчни материали. Джеръд, чичото на Каролайн, ги очакваше на вратата. Той сграбчи племенницата си в мечешка прегръдка, потупа Гилфорд енергично по рамото и вдигна Лили във въздуха, за да я огледа, сякаш беше отдавна чакан чувал с брашно. След това ги покани вътре, нагоре по витата стълба към стаите на втория етаж над дюкяна, където живееше семейството му. Апартаментът беше тесен, оскъдно мебелиран, но печката бумтеше, излъчвайки уютна топлина, и жената на Джеръд, Алис, ги посрещна с нова порция прегръдки. Гилфорд се усмихваше и остави на Каролайн да води разговора. Още се чувстваше странно на сушата. Джеръд пъхна един кух дънер в печката и Гилфорд не пропусна да забележи, че в Дарвиния дори миризмата на горящо дърво беше различна — димът бе сладникав и лют като индийски коноп или розово масло.

Семейство Пиърс беше доста разпръснато, когато дойде Чудото. Каролайн живееше в Бостън с брата на Джеръд, Лиам, родителите й тогава бяха пристигнали в Англия, за да постоят при умиращия дядо на Каролайн. Джеръд и Алис пък бяха в Кейптаун, където останаха до размириците от 1916-а, през август същата година те отплаваха за Лондон, подкрепени финансово с щедър заем от Лиам и с планове да се заемат с търговия на продоволствени стоки и сечива. И двамата братя бяха сурови мъжаги, с яки, набити тела. Гилфорд ги хареса още при първата среща.

Лили си легна първа в една стаичка, която по-скоро би могла да изпълнява ролята на килер, а Гилфорд и Каролайн отидоха в хола. Там за тях беше оправено просторно легло, невероятно удобно. Гилфорд осъзнаваше, че това е последното свястно легло, в което ще спи за доста дълъг период от време, и възнамеряваше да му се наслади, но заспа веднага щом положи глава на възглавницата и после, изведнъж, вече беше сутрин.

В Лондон експедицията на Финч трябваше да изчака втория кораб с припаси и оборудване от Ню Йорк, който в добавка щеше да достави пет плоскодънни лодки, дълги по пет-шест метра всяка, оборудвани с извънбордови двигатели. Гилфорд прекара два дена на митницата, където извърши щателна инвентаризация, докато Престън Финч издирваше заместители на повредените и изгубени вещи — въжета и рибарски принадлежности, насмолен брезент, преса за хербарии.

Свободното си време Гилфорд посвещаваше изцяло на семейството. Той помагаше в дюкяна и гледаше как Лили поглъща с охота закуската от пържени яйца, обяда от наденички и вечерята от бисквити. Възхищаваше се на „Имперския доброволчески сертификат“, подписан лично от лорд Кичънър, и окачен на почетно място на една от стените. Всеки завърнал се в родината си англичанин получаваше такъв, но Джеръд приемаше доброволческата си работа сериозно и говореше без насмешка и скептичност за повторното изграждане на кралството.

Всичко това беше интересно, но Гилфорд жадуваше да опознае дивия нов свят, все още недокоснат от човешка ръка. Той каза на Джеръд, че би искал да направи обиколка край града.

— Страхувам се, че няма много за гледане. Разходката до „Свети Павел“ в слънчев ден е приятно забавление, както и по улица „Темза“ до пристаните. На изток пътищата са кални и почти непроходими. Избягвай разчистените места.

— Калта не ми пречи — заяви Гилфорд. — Предполагам, че ще имам възможност да й се наситя през следващите месеци.

— Сигурно си прав — кимна замислено Джеръд.