Дарвиния

На сутринта вече беше ясно, че преговорите са се провалили напълно. Финч отказваше да разговаря с Еразъм, макар че помоли лоцмана на „Уестън“ да се забавят още един ден. Съливан, Джилвани и Робинсън излязоха да събират образци в гората близо до пасището на Еразъм, сякаш се надяваха, че въпросът все още може да се уреди по чудо, докато се върнат в лагера. А Гилфорд монтира фотоапарата върху триножника близо до кошарата на мъхнатите змии.

Тъкмо това негово действие накара Еразъм да изхвърчи от колибата си като разгневено джудже. Гилфорд все още не се бе запознал лично с търговеца и затова подскочи стреснато.

Еразъм — на височина едва достигаше метър и шейсет, с лице почти скрито от гъста библейска брада, облечен в изпъстрени с кръпки дънки и наметало от козина на мъхната змия — спря на няколко крачки от Гилфорд и го изгледа намръщено, като дишаше тежко. Гилфорд му кимна любезно и продължи да наглася триножника. Нека Старецът от планината направи първия ход.

Изминаха няколко секунди преди Еразъм да успее да проговори.

— Какво по-точно си мислиш, че правиш? — бяха първите му думи.

— Заснемам животните, ако нямате нищо против.

— Можеше първо да ме попиташ.

Гилфорд не отговори. Еразъм продължи да сумти шумно, после попита:

— Значи това е фотоапарат, така ли?

— Да, сър — отвърна Гилфорд. — „Кодак“, със стъклени плаки.

— И с него правиш снимки? Като онези в „Нешънъл джеографик“?

— Съвсем същите.

— Чувал ли си за това списание — „Нешънъл джеографик“?

— Работил съм за него.

— Какво? Кога?

— Миналата година. Каньонът Дийп крийк. Монтана.

— Онез снимки твои ли бяха? Декември 1919-а?

Гилфорд изгледа търговеца на кожи учудено.

— Член ли сте на Географското дружество, господин… Еразъм?

— Без господин. Ти как се казваш?

— Гилфорд Лоу.

— Е, добре, господин Лоу, аз не съм член на Националното географско дружество, но от време на време получавам списанието. Гледам да си го набавя, защото по тези места няма много за четене. Виждал съм вашите снимки. — Той се поколеба. — А тези снимки на моето стадо… ще бъдат ли публикувани?

— Може би — отвърна Гилфорд. — Не аз вземам решението.

— Ясно. — Еразъм потъна в размисъл. После рязко си пое въздух. — Ще дойдете ли в колибата ми, господин Гилфорд Лоу? Сега, след като Финч си тръгна, мисля, че можем да поговорим.

Гилфорд не скри одобрението си за колекцията списания „Нешънъл джеографик“, подредени грижливо на дървената поличка — общо петнайсет броя, повечето от тях измачкани и захабени по края, някои увити с канап, делящи място с нецензурни пощенски картички, евтини уестърни и един сравнително нов брой на „Аргос“, който Гилфорд не беше виждал. Той отдели нужното внимание на скромната библиотека, но не каза нищо за пръстения под, миризмата на нещавени кожи или за масата, покрита с немити съдове.

По молба на Еразъм преразказа накратко преживяванията си по време на експедицията в каньона Дийп крийк и по поречието на Галатин, където бяха намерили огромно количество черупки от морски животни, невероятно стари, освен ако не приемеш теориите на Финч за истинската възраст на Земята. Най-странното бе, че Еразъм, опитен дарвиниански трапер, роден в Милуоки, но прекарал значителна част от живота си край Рейн, намираше идеята за леглата на монтанските ручеи за невероятно екзотична.

Постепенно разговорът се насочи към Престън Финч.

— Никого не искам да обиждам — избоботи недоволно Еразъм, — но този тип е невероятно надут. Поиска ми двайсет глави добитък при цена десет долара на глава — можете ли да си представите?

— Цената ли ви ядоса?

— О, проблемът изобщо не е в нея.

— Не искате да продадете двайсет глави?

— Разбира се, че искам. Двайсет глави на подобна цена ще ми осигурят прехраната за зимата.

— Ще мога ли да узная какъв е проблемът тогава?

— Финч! Финч е проблемът! Нахлу в къщата ми с вирнат нос и разговаряше с мен, сякаш съм малко дете! Финч! Няма да му продам и гнила ябълка, дори да ми предлага цяло състояние!

Гилфорд се замисли.

— Еразъм — заговори накрая той, като се стараеше да звучи благоразумно, — с вашите животни можем да стигнем много по-далече. А колкото е по-успешно пътешествието ми, толкова е и по-голяма вероятността да видите снимките ми в „Нешънъл джеографик“.

— На моите животни?

— На вашите животни и на вас самия, ако се съгласите да ми позирате.

Търговецът на кожи поглади брада.

— Хм, какво пък. Може и да ви позирам. Но това не променя нищо. Няма да продам животните си на Финч.

— Разбирам. А какво ще кажете да ги продадете на мен?

Еразъм премигна, после бавно се усмихна.

— В такъв случай може и да си стиснем ръцете. Но вижте, Гилфорд Лоу, има и още нещо. Животните ще отнесат лодките ви отвъд водопадите и вероятно ще можете да продължите нагоре по реката чак до Бодензее, но ако искате да разчитате на моите мъхнати змии в Алпите, ще ви е нужен човек, който да ги направлява.

— Бихте ли се нагърбили?

— Правил съм го и преди. Доста стада зимуват там. Моите също идват от онези земи. Ще го направя и за вас, но на определена цена.

— Еразъм, нямам право да преговарям.