Дарвиния

Небето съвсем просветля, когато стигнаха отсрещния край на костницата. „Което не е в наша полза“ — помисли си Гилфорд. Партизаните щяха да видят в какво навлизат. Въпреки това не им оставаше друга възможност, за да ги последват.

— Залегнете в линия зад дърветата — нареди траперът. — Презаредете пушките. Стреляйте по всеки, който се опита да прекоси костницата, но гледайте да е на сигурно!

Партизаните бяха прекалено увлечени от преследването на плячката, за да обърнат внимание къде стъпват. Гилфорд успя най-сетне да ги разгледа, когато изплуваха от стената на мъглата и стъпиха на разчистената площадка, която сметнаха за скална тераса или поляна. Преброи седем въоръжени с армейски пушки мъже, но без униформи, ако не се брояха високите ботуши и шапките с широки периферии. Някои се усмихваха, уверени в близкия успех.

Ботушите ги пазеха — поне в началото. Мъжът отпред бе прекосил половината от разчистеното място, когато погледна надолу и видя гъмжилото от насекоми в краката си. Усмивката му изчезна, лицето му се смрази. Той се обърна, но не можа да побегне — вкопчени едно в друго, насекомите го задържаха като живо, възлесто въже, което го дърпаше надолу.

Мъжът изпищя и изгуби равновесие. Насекомите мигновено го покриха, истински пълзящ саван, и се нахвърлиха към още неколцина мъже зад него, чиито викове огласиха гората.

— Стреляйте по последните! — нареди Том. — Сега!

Гилфорд се опитваше да поддържа ритъма на стрелба, но пушката на трапера най-често намираше целите. Още трима партизани паднаха, останалите се разбягаха с писъци.

Скоро обаче виковете им секнаха. Тялото на първия мъж се изви нагоре, натъпкано с токсини, и заприлича на корпус на потъващ кораб. Не след дълго мъжът се скри под блещукащото и гладно гъмжило.

Гилфорд гледаше като хипнотизиран. Съвсем скоро партизаните щяха да се превърнат в част от костницата. След колко ли време скелетите и черепите им ще бъдат изтикани в периферията? Часове, дни? Призля му.

— Гилфорд — прошепна настойчиво Кек.

Беше ранен в крака. „Трябва да се превърже — помисли си Гилфорд. — Ще изгуби кръв. Къде е аптечката?“

Но не това искаше да му каже Кек.

— Гилфорд! — повтори той и този път очите му бяха ококорени. — Кракът ти!

Нещо пълзеше по него.

Някое насекомо, изхвърлено отвъд пределите на гнездото при отчаяното ръкомахане на партизанин? Гилфорд го мярна да пъпли нагоре, но преди да успее да реагира, челюстите на гадината се забиха през панталона в плътта му.

Той изстена и се олюля. Кек го улови под мишниците. Съливан бутна насекомото с дръжката на пистолета и Кек го смачка с тока си.

— По дяволите! — изруга Гилфорд с привидно спокойствие. След това отровата достигна артерията, кожата му сякаш пламна, той затвори очи и припадна.

Интерлюдия

Това се случи близо до Края на времето, когато галактиката се сви в собствената си сингулярност — време, в което звездите бяха редки и разхвърляни; време, когато самите галактики бяха толкова раздалечени, че дори смущенията в полето на Хигс не се разпространяваха веднага.

Навсякъде из вселената гласовете на галактическите ноосфери бяха започнали да отслабват, докато те се поддаваха на бавния разпад или яростно строяха огромни епигалактични редути, крепости, готови да устоят на сиренините песни на черните дупки и на изстиването на вселената. С течение на времето, когато белите джуджета и неутронните звезди се разпръснат и умрат, единствената събрана накуп материя щеше да остане в тези последни укрепления на разума.

Продължилата трилион години есен отминаваше. Ноосферите, колосални конструкции, приютили останките на планетните цивилизации, се рееха от незапомнени времена между вкаменените звезди на спиралния галактически ръкав. Преустроени и подготвени, те се срещаха през периоди от милиони години, за да обменят знания и да създадат хибридно поколение, метакултури, засадени в недоразвитите ноосфери и плътни като неутронни звезди. Те се носеха през просторите, следвайки невидимите вектори от полето на Хигс, пращаха сигнали отвъд техните хоризонти на събитията, огласяваха околностите с имената си. Те се познаваха, сякаш бяха интимни приятели. Не беше избухвала война от незапомнени времена — още от саможертвоприношението на Виолетовата империя, последната Биотична префектура, преди 10⁹ години.

Но есента приключваше и суровата действителност на вселенската зима вещаеше своето начало.

Време бе да се слеят. Да съберат лятната реколта, да съхранят топлината.

Галактическите ноосфери притежаваха спомени, които се простираха назад чак до Еклектичната епоха, когато смъртта беше победена, далеч преди да се оформят Земята и нейната звезда. Сега беше време да се съживят тези спомени — да се създаде материален архив, който да надживее дори загубата на свободната енергия, архив, изостатично свързан с останалите архиви във вселената, архив, който да приюти разума в предстоящото време на топлинна смърт и който ще създаде изкуствена среда, където да разцъфти новият разум.