Дарвиния

Дори гласът беше познат. Това бе гласът, с който Гилфорд разговаряше със себе си, вътрешният му глас.

„А тези какви са?“

Питаше за другите същества. „Демони?“

„Наричай ги така, ако желаеш. Наричай ги демони. Нямат друго желание, освен да се превъплътят. Във всичко, което съществува.“

Сега вече Гилфорд ги виждаше съвсем ясно. Имаха люспи и клещи, по няколко ръце и остри зъби.

„Животни ли са това?“

„Повече от животни. Но пак зависи от случая.“

„Ти ли ги окова там?“

„Да. В известен смисъл. Но оковите им не са всесилни.“

„Не разбирам какво означава това.“

„Виждаш ли как трептят на самата граница на превъплъщаването? Скоро отново ще придобият материален облик. Освен ако не ги оковем завинаги.“

„Да ги оковем?“ — Гилфорд усети, че го завладява страх. Всичко това надхвърляше възможностите му да възприема и обяснява околния свят. Но той усещаше огромен натиск отдолу, ужасяващо желание, укротявано и задържано в продължение на хилядолетия, очакващо да бликне на свобода.

„Ние ще ги оковем“ — заяви спокойно вестоносецът.

„Ние?“

„Ти и аз“.

Тези думи го накараха да трепне. Имаше чувството, че огромна тежест е легнала на плещите му.

„Нищо не разбирам!“

„Търпение, по-малки братко“ — успокои го вестоносецът, след което издигна и двамата през призрачната светлина и мъглата на полусъществуването, като ангел в разкъсана униформа, и докато летяха нагоре, плътта му се разтвори във въздуха.

Том Комптън се беше надвесил над него с факла в ръка.

„Трябва да стана“ — помисли си Гилфорд. Но не можеше. Тялото му се бе вкочанило от студа. Да можеше само да сложи ред в разбърканите си мисли. Имаше да казва нещо важно — нещо, което се отнасяше за доктор Съливан.

— Той умря — изрече Гилфорд. Тялото на Съливан лежеше върху одеялото до него. Лицето му беше съвсем бледо, като восъчно. — Съжалявам, Том.

— Зная — кимна Том. — Все пак е добре, че остана при него. Ще можеш ли да вървиш?

Гилфорд сви крака, но се оказа, че няма сили да се надигне.

— Облегни се на мен — посъветва го траперът.

Гилфорд отново усети, че го вдигат.

Най-трудно бе да си държи очите отворени. Тялото му крещеше за почивка.

— Ще запалим огън веднага щом излезем от тази дупка — успокояваше го траперът. — Хайде, мърдай с краката.

— Колко време е минало?

— Три дни.

— Три?

— Случи се нещастие.

— Кой е с теб?

Бяха стигнали горния край на кладенеца. Вътрешните стени на купола бяха осветени от призрачна светлина. Край един отломък ги очакваше нечия фигура, със забулено от качулка лице.

— Финч — рече Том. — Финч дойде с мен.

— Финч? Защо Финч? А къде са Кек и Робъртсън?

— Мъртви са, Гилфорд. Кек, Робъртсън, Дигс, Донър и Фар. Всички са мъртви. И ние ще идем при тях, ако не побързаме.

Гилфорд изстена и прикри очите си с ръка.

19

Пролетта дойде рано в Лондон. Разтопените блата на изток и запад от града изпускаха тежък мирис на влажна пръст, а на улица „Темза“, наскоро павирана от пристанището до Тауър Хил, търговията кипеше с пълна сила. На запад работата върху новата катедрала „Свети Павел“ бе възобновена.

Каролайн се дръпна от пътя на стадо овце, подкарани към кланицата, чувствайки се, сякаш споделя съдбата им. От няколко седмици отказваше да се среща с Колин Уотсън, отхвърляше поканите му и дори не четеше бележките. Не беше сигурна защо се съгласи да го направи сега — в едно кафене на улица „Кендълуик“, — освен заради настойчивото усещане, че му дължи нещо, поне обяснение, преди да потегли за Америка.

В края на краищата той беше войник. Изпълняваше заповеди. Не беше при Кичънър, дори не служеше в кралския флот. Най-обикновен човек.