Дарвиния

— Когато се върнах, всичко беше приключило — заразказва Том. — Доколкото можах да преценя по оставените следи, нападателите са дошли от север. Десетина-петнайсет въоръжени мъже — или са видели огъня на Дигс, или са извадили късмет. Открили са стрелба от разстояние. Избили са всички освен Финч, който се беше скрил при животните. Не са взели нашите змии, от което съдя, че са имали свои. Затова пък бяха зарязали един от своите, прострелян в краката. Не можеше да ходи.

— Партизани? — попита Гилфорд.

Траперът поклати глава.

— Не и този, когото бяха изоставили.

— Говори ли с него?

— Разменихме няколко приказки. И без това нямаше къде да иде. Тежки рани и на двата крака. Малко след това, когато взе да нахалства, го запознах с моя нож.

— Божичко, Том!

— Ами да, кажи го на Дигс, Фар, Робъртсън и Донър. Тези типове не са хора.

Финч внезапно вдигна глава и го изгледа изплашено.

— Продължавай — подкани Гилфорд.

— По акцента си личеше, че този мръсник не е партизанин. Неведнъж съм пил с тях. Повечето са французи или италианци, обичат да се правят на патриоти и да размахват знамена, както и да пострелят по американските колонисти. Но най-известните от тях са пирати, въоръжени до зъби търговци, които се прехранват, като издебват по крайбрежието товарни кораби и ги обират, твърдейки, че вземат митническа такса. После профукват всичко в някой крайбрежен вертеп. А нагоре по Рейн единствените пирати са миньорите на свободна практика със собствени политически виждания. Този тип беше американец. Каза, че са го наели в Джеферсънвил и че групата им навлязла във вътрешността да преследва експедицията на Финч. Обещали им добри пари.

— Знаеше ли кой ще им плаща?

— Не, до сетния си дъх не каза. Нямах много възможности да го разпитвам. Трябваше да се погрижа за Финч и да се върна по-скоро при теб и Съливан. Мислех да го метна на една шейна и да го докарам при теб, но кучият син избяга.

— Избяга?

— Оставих го за малко, колкото да впрегна змията. Е, не съвсем сам, Финч беше с него, но се оказа, че това няма значение. Когато се върнах, беше изчезнал. Духнал.

— Одеве каза, че умрял. Че краката му били простреляни.

— Така беше, краката му бяха на кайма, костите му стърчаха навън. Но когато се върнах, го нямаше. Видях само стъпките. И като ти казвам, че избяга, имам предвид точно това — беше побягнал. Като заек, право към руините. Сигурно можех да го проследя, но си имах друга работа.

— Не мога да повярвам, че е истина — рече Гилфорд.

— Аз също, но стана точно така.

— И Финч е бил при него?

— Да — потвърди намръщено Том, — но не обели дума по въпроса.

Гилфорд се обърна към геолога. Изглеждаше като съкрушен човек, изгубил правото да води хората си заради отговорността за дадените жертви. Нямаше и следа от предишната му превзетост, нито от строгия поглед и гордата осанка.

— Доктор Финч?

Ученият го погледна разсеяно. Сетне отново се втренчи в пламъците.

— Доктор Финч, видяхте ли какво стана с мъжа, за когото говори Том?

Финч извърна глава на другата страна.

— Няма смисъл — рече Том. — Ням е като дънер.

— Доктор Финч, за нас е важно да разберем какво се е случило. Помогнете ни, за да ви върнем у дома.

— Беше чудо — произнесе пресипнало Престън Финч.

Траперът го изгледа учудено.

— Доктор Финч? — продължи да упорства Гилфорд. — Какво по-точно видяхте?

— Раните му заздравяха. Краищата им се събраха, костите се сраснаха. Той стана. Погледна ме. И се изсмя.

— Само това?

— Повече не видях.

— Дано ти е от полза — подхвърли презрително Том Комптън.

Траперът остана на пост. Гилфорд пропълзя под навеса, където вече се бе изтегнал Финч. Ботаникът миришеше на развалено месо, на кожа от мъхната змия и на отчаяние, но Гилфорд предполагаше, че и от него не се носят по-приятни ухания. Двамата се наместиха в тясното пространство, изпускайки пара в студения въздух.

Нещо не даваше покой на Финч. Той втренчи поглед в черната нощ.

— Не исках чудо — прошепна. — Разбирате ли, господин Лоу?

Гилфорд се бе вкочанил от студ. Беше му трудно да се съсредоточи.

— Не разбирам почти нищо от всичко случило се, доктор Финч.

— Нали за такъв ме смятахте, вие двамата със Съливан? Престън Финч, фанатикът, който търси доказателства за божествената намеса и който твърди, че е намерил късчета от Ноевия ковчег или от единствения истински кръст?

Гласът му бе съвсем слаб, като нощен ветрец.

— Съжалявам, ако сте останали с подобно впечатление.

— Не се обиждам. Може да е вярно. Наречете го високомерие. Греховна гордост. Но ако природата и божественото вече не са разделени, тогава сигурно се случват и черни чудеса. Онзи ужасен град. Човекът, чиито строшени кости заздравяха от само себе си.

„И тунелите в земята, моят двойник с армейска униформа, демоните, които търсят превъплъщение. Не и това. Нека да е само илюзия — помисли си Гилфорд. — От умора и недохранване, студ и страх.“

Финч се закашля и прикри устата си с ръка.

— Това е съвсем нов свят — рече той.

Нямаше какво да възрази.

— Трябва да поспим, доктор Финч.

— Тъмни сили и светлина. Те са на нашите рамене. — Той поклати тъжно глава. — Никога не съм го искал.

— Зная.

Пауза.