Дарвиния

— … съществува риск да предположим наследствена връзка, обща характеристика на вече описани видове…

— Ами йедскарското сирене! В онези времена на масата имахме йедскарско сирене. Портокали, шунка, наденички, ръжен хляб и червен хайвер. Всяко от тях истинска frokost4. Не тези жалки заместители. Ах! — Докторът забеляза Гилфорд. — А, нашият фотограф. И неговото мило семейство. Прекрасната дама! И малката госпожица.

Вечерящите се раздвижиха, за да направят място. Гилфорд се беше сприятелил с почти всички естествоизпитатели, най-вече с един ботаник на име Съливан. Макар да се радваше на радушен прием на масата, Каролайн почти не продумваше. Малката Лили бе спечелила сърцата на всички. Тя бе едва четиригодишна и учените нямаха нищо против нейната любознателност… вероятно с изключение на Престън Финч, главния естествоизпитател на експедицията, който, изглежда, не беше привикнал да общува с деца. Финч седеше в далечния край на масата, монополизирал вниманието на един геолог от Харвард. Лили се настани до майка си и се зае да разгъва методично салфетката. Раменете й едва достигаха горния ръб на масата.

Докторът разцъфна в усмивка — леко пиянска, помисли си Гилфорд.

— Малката Лилиан май е прегладняла. Лили, искаш ли свинско задушено? Да? Не е нещо особено, но става за ядене. А ябълков сок?

Лили кимна, като се опита да прикрие притеснението си.

— Добре. Добре. Лили, вече пресякохме наполовина голямото море. Намираме се на средата на пътя до земята на име Европа. Радваш ли се?

— Да — отвърна Лили. — Но ние отиваме само до Англия. Тате ще ходи в Европа.

Лили, както повечето хора, се бе научила да отделя Англия от Европа. Макар че Англия бе също толкова променена от Чудото, колкото Германия или Франция, тъкмо англичаните с особена настойчивост се бяха заели със своите бивши териториални владения, бяха построили наново Лондон и крайбрежните пристанищни селища и поддържаха, доколкото им бе по силите, военен флот.

Престън Финч явно бе дочул разговора им, защото се намръщи в другия край на масата и поглади тънките си мустаци.

— Господин Лоу, дъщеря ви прави невярно разграничение.

Разговорите на масата на „Оденсе“ по правило бяха разгорещени. Част от проблема се коренеше у самия Финч, автор на „Привидност и действителност“, библията на Нойския натурализъм5 още преди Чудото от 1912-а. Финч беше висок, прошарен, лишен от чувство за хумор и надут от собствената си известност. Препоръките му бяха безупречни, беше прекарал две години по поречието на Колорадо и Роуг, събирайки сведения за глобалния потоп, и беше главна движеща сила в Нойското възраждане от първата година след Чудото. Всички останали в една или друга степен притежаваха гузните маниери на поправили се грешници, с изключение на ботаника доктор Съливан, който беше по-възрастен от Финч и си позволяваше от време на време да го дразни със случайни цитати от Уолъс6 и Дарвин. Но реформираните еволюционисти с по-малък стаж трябваше да внимават какво говорят.

Гилфорд предпочиташе да запазва мълчание. От фотографа на експедицията не се очакваше да изразява научни становища и може би така беше по-добре.

Корабният лекар изгледа намръщено Финч и насочи вниманието си към единствената дама.

— Уреден ли е престоят ви в Лондон, госпожо Лоу?

— Двете с Лили ще отседнем при близки — отвърна Каролайн.

— Ах, така значи! Някой английски братовчед? Войник, трапер или дюкянджия? Това са трите професии в съвременен Лондон.

— Познахте. Семейството държи продоволствен магазин.

— Вие сте храбра жена. Животът на границата…

— Ще бъда там само временно, докторе.

— Докато мъжете ловят снарки! — Неколцина естествоизпитатели го изгледаха безизразно. — Това е Луис Карол! Толкова ли сте неграмотни всички?

Мълчание. Пръв заговори Финчли:

— Докторе, европейските писатели не са на особена почит в Америка.

— Разбира се. Извинете ме. Човек забравя. Ако има късмет. — Лекарят втренчи поглед в Каролайн. — Някога Лондон беше най-хубавият сред големите градове на света. Известно ли ви е, госпожо Лоу? А не това жалко, селско градче, което е сега. С колиби, нужници на двора и кал. Съжалявам, че не мога да ви покажа Копенхаген. Какъв град беше! Цивилизован град.

Гилфорд и преди бе срещал хора като доктора. Имаше поне по един във всеки крайбрежен бостънски бар. Останали без родина европейци, вдигащи мрачни тостове за Лондон, Париж, Прага и Берлин, търсещи сънародници, с които да организират клуб, да говорят на своя умрял или отмиращ език.

Каролайн се хранеше мълчаливо и дори Лили притихна, сякаш всички около масата изведнъж бяха споходени от мисълта, че са прекосили невидимата граница по средата и че пред тях има само загадки, а спокойните местенца като Вашингтон и Ню Йорк са останали някъде в миналото. Само Финч изглеждаше невъзмутим, докато изтъкваше предимствата на кремъклийките пред пушките с насмолен фитил.